Тери Пратчет - Пирамиди

Мъжете започнаха да гледат Тепик изкъсо. Един от тях взе няколко тухли и започна да ги подмята.

— Виждам, че си млад момък — промълви Крона любезно. — Животът тепърва ти предстои, емир. Не са ти нужни неприятности.

Направи крачка напред.

Огромната опърпана глава на Тико се обърна към него. В дълбините на мозъка му с бръмчене се надигаха колони малки числа.

— Виж, много съжалявам, но трябва да си взема камилата — избълва Тепик. — Въпрос на живот и смърт!

Крона махна с ръка към двамата странични наблюдатели.

Тико го ритна. Камилата имаше много точни идеи за хората, които пъхаха ръце в устата му. Освен това видя тухлите, а всяка камила знаеше какво се получава, когато човек държи две тухли. Ритникът беше добър — с изпънати пръсти, силен и привидно бавен. Вдигна Крона във въздуха и елегантно го запрати право в димящата авгиева купчина.

Тепик се завтече, отскочи от стената, сграбчи прашната козина на Тико и се приземи тежко на врата му.

— Много съжалявам — обърна се към онова, което се виждаше от Крона, — наистина ще се погрижа парите да ви бъдат изпратени.

В същия момент Тико играеше валс в кръг. Сътрудниците на Крона стояха на прилично разстояние от камилата, докато копитата й с размер на чинии свистяха във въздуха.

Тепик се наведе напред и прошепна в едно от бясно въртящите се уши.

— Прибираме се вкъщи.

Приближиха се до първата случайно избрана пирамида. Царят погледна табелата на вратата.

— „Благословенна да е Царица Фар-ре-птах“ — почтително прочете Копърко — „Владетелка на Небето, Господарка на Джел, Повелителка на…“

— Баба Пууни — прекъсна го царят. — Ще свърши работа. — Погледна към стреснатите им лица. — Така й виках като малък. Нали разбирате, не можех да произнеса Фар-ра-птах. Е, почвайте, де. Не ме гледайте тъпо, а разбийте вратата.

Ембри несигурно вдигна чука.

— Това е пирамида, господарю — обърна се умолително към Копърко. — Не би трябвало да се отварят.

— Какво предлагаш, момче? — попита царят. — Да поставим кухненски нож в цепнатината и да го въртим ли?

— Действай, Ембри — нареди Копърко. — Всичко ще бъде наред.

Ембри сви рамене, плю си на ръцете, които всъщност и без друго си бяха достатъчно влажни от паническата му пот, и замахна.

— Отново — подкани го царят.

Великата плоча кънтеше от удара на чука, но бе от гранит и не поддаде. Няколко прашинки от зида се понесоха надолу, след което се чу звукът от ехото, носещо се напред-назад по мъртвите алеи на некропола.

— Отново.

Бицепсите на Ембри заиграха като костенурки в мазнина.

Този път последва ответен трясък, какъвто би бил причинен от падането на тежък похлупак на пода някъде навътре в пирамидата.

Тримата не издаваха и звук, заслушали се в бавното влачене на крака, което идваше от вътрешността на пирамидата.

— Отново ли да ударя, господарю? — попита Ембри.

И двамата му махнаха да млъкне.

Тътренето се приближаваше.

След това камъкът се отмести. На няколко пъти се заклещи, но въпреки това се плъзна бавно на една страна, така че се появи тънка ивица тъмна сянка. Копърко едва можеше да различи по-тъмна фигура на фона на мрака.

— Да? — произнесе фигурата.

— Аз съм, бабо — представи се царят. Сянката остана неподвижна.

— Малкия Пуутли? — попита тя подозрително. Царят избягна погледа на Копърко.

— Точно така, бабо. Дошли сме да те извадим.

— Кои са тези мъже? — попита раздразнено сянката. — Нямам нищо, млади човече — каза тя на Ембри. — Не държа никакви пари в пирамидата, а и ти можеш да свалиш оръжието си, изобщо не ме плаши.

— Това са слуги, бабо.

— Разполагат ли с документи за самоличност? — профъфли старицата.

— Аз гарантирам за тях. Дошли сме да те измъкнем.

— Часове блъсках по вратата — сподели покойната царица, докато излизаше на слънце. Изглеждаше като царя, само бинтовете й бяха по-сиви и прашни. — Накрая трябваше да си полегна. Никой не го е грижа за теб, когато умреш. Къде отиваме?

— Да измъкнем останалите.

— Дяволски добра идея. — Старата царица се повлече зад него. — Та значи това е Отвъдното, така ли? Не виждам някакво особено подобрение. — Тя остро сръчка Ембри с лакът. — Ти мъртъв ли си, младежо?

— Не, г’спожо — отвърна той със смелия треперещ глас на някой поел по конец над пропастта на лудостта.

— Не си струва, да знаеш.

— Да, г’спожо.

Царят провлачи крака по старинните тротоари до следващата пирамида.

— Тази я знам — подхвърли царицата. — Беше тук по мое време. Цар Аш-ур-мен-теп. Третата Империя. За какво ти е този чук, младежо?