Тери Пратчет - Пирамиди

— Така ли? И просто съм попаднал на километрична река в средата на пустинята, която всички останали са пропуснали. Лесно е да се пропусне речна долина с дължина стотици километри, така ли? Не че щях да проверявам зъбите на подарена камила, нали разбираш, просто веднага се върнах и доведох семейството си и останалите момчета. Никога не погледнах назад.

— В един момент я нямало, а в следващия се появи, така ли?

— Абсолютно точно. Трудно е да се повярва, нали?

— Не — отвърна Тепик. — Не е прекалено трудно.

Кхъфт го побутна със съсухрен пръст.

— Все си мисля, че камилите го направиха. Предполагам, че те са я извикали да се появи на онова място, сякаш е била потенциално там, но не съвсем и се е нуждаела от малко усилие да стане реалност. Интересни твари са камилите.

— Знам.

— По-странни и от боговете. Нещо не е наред ли?

— Съжалявам, но просто всичко това е леко стряскащо. Искам да кажа, мислех, че сме наистина царствени. Искам да кажа, по-царствени от останалите.

Кхъфт извади семка на смокиня измежду два черновърхи израстъка, които понеже се намираха в устата му, сигурно трябваше да се нарекат зъби, след което се изплю.

— Зависи от теб — заяви и изчезна. Тепик продължи напред през некропола. Пирамидите назъбено се очертаваха на фона на нощното небе. Самото то бе извито като тяло на жена, а боговете стояха на хоризонта. Не приличаха на хилядолетните рисунки по стените. Изглеждаха по-ужасни. По-стари от Времето. В края на краищата боговете рядко се месеха в делата човешки. Но имаше други, които го правеха пословично.

— Какво да сторя? Аз съм само човек — каза на глас Тепик.

„Но не изцяло“ — отвърна някой.

Тепик се събуди от врясъците на чайките.

Алфонс, който носеше риза с дълги ръкави и изражението на човек, решен никога повече да не я сваля, помагаше на няколко други мъже да спуснат едно от платната на „Безименния“. Мъжът погледна към Тепик в леглото му от въже и му кимна.

Движеха се. Тепик се надигна и видя как докът на Ефеб бавно да се отдалечава в сивата сутрешна светлина.

Той се изправи, изпъшка, стиснал главата си с две ръце, затича се, прескочи парапета и се гмурна.

Хем Крона, собственик на камилушня „1001 Камили“, бавно се приближи до Тико, като си тананикаше. Разгледа коленете на животното и експериментално ритна един от краката. Със светкавична бързина, която завари Тико напълно неподготвен, отвори устата на звяра, разгледа огромните жълти зъби и отскочи назад.

Мъжът взе дъска от купчината в ъгъла, топна четка в гьрне черна боя и след кратък размисъл внимателно написа ЕДИН ПРЕДИШЕН СОБСТВЕНИК.

След още малко колебание добави НИСЪК КИЛОМЕТРАЖ.

Тъкмо добавяше ДОБЪР БЕГАЧ, когато Тепик влезе със залитане и се облегна с пъхтене в рамката на вратата. Около краката му се образуваха локви.

— Дошъл съм за камилата си.

Крона въздъхна:

— Вчера вечерта ми каза, че ще се върнеш до час. Ще се наложи да ти искам такса за цял ден, ясно? Освен това обилно го измих и му оправих краката, приложих му пълния пакет услуги. Това възлиза на пет керца. Ясно ли е, емир?

— А…

Тепик се разбърка по джобовете си.

— Слушай, доста бързах, като излизах от вкъщи, нали виждаш. Изглежда, че нямам пари в себе си.

— Лошо няма, емир. — Крона отново се обърна към дъската си. — Как се пише „Едногодишна Гаранция“?

— Непременно ще ви изпратя парите.

Крона го дари със съсухрена усмивка на човек, който бе виждал всичко — магарета с преокосмени тела, слонове с бивни от гипс, камили със залепени изкуствени гърбици — и познава гнилите дълбини на човешката душа, когато се стигне до сделка.

— Измисли нов номер, раджа.

Тепик претърси туниката си.

— Мога да ти дам този ценен нож — предложи той.

Крона го погледна небрежно и подсмръкна.

— Съжалявам, емир. Няма да стане. Няма пари, няма камила.

— Мога да ти го дам с острото напред — каза Тепик отчаяно.

Беше наясно, че само заради заплахата биха го изключили от Гилдията. И че заплахата не я бива много. Не ги включваха в учебната програма на Гилдията.

От друга страна Крона разполагаше с двамина едри мъжаги, седящи на балите сено в края на камилушнята, които вече започваха да проявяват интерес към събитията. Приличаха на по-големи братя на Алфонс.

Всеки платен паркинг за превозни средства от всякакво естество в мултивселената разполагаше с такива. Не са нито коняри, нито механици, нито клиенти, нито работен персонал. Ролята им винаги е неясна. Винаги дъвчат сламки или пушат цигари потайно. Ако наоколо се намираше нещо като вестници, ги четат или поне разглеждат картинките.