Тери Пратчет - Пирамиди

— Казва п… — започна Тепик

— Птраци — довърши тя.

— Тя е прислуж…

— Със сигурност е принцеса — вметна Чидър гладко. — И би ми доставило най-голямо удоволствие, ако тя, всъщност и двамата, вечеряте с мен. Нищо повече от скромна моряшка храна, страхувам се, но някак я караме, някак я караме.

— Нали няма да е ефебска храна? — попита Тепик.

— Корабни бисквити, солено месо, такива неща — отвърна Чидър, без да сваля очи от Птраци. Не бе ги отместил от нея от самото й качване на кораба.

И тогава се засмя. Стария познат смях тип Чидър — не че липсваше веселие, но определено смехът се контролираше от висшите мозъчни центрове на собственика си.

— Какво невероятно съвпадение — продължи той. — Особено след като ние също ще отплуваме призори. Мога ли да ви предложа нови дрехи? И двамата изглеждате някак… ъ-ъ, белязани от дългия път.

— Груби моряшки дрехи, предполагам — каза Тепик. — Подобаващи на скромен търговец, ако не греша?

Тепик бе заведен в малка каюта, украсена толкова внимателно и обстойно, сякаш беше златно яйце със скъпоценни камъни. На леглото беше изложен такъв асортимент от изящни дрехи, каквито можеха да се намерят по бреговете на Кръглото Море. Вярно, очевидно бяха втора употреба, но грижливо изпрани и майсторски закърпени, така че разрезите от мечове почти не личаха. Тепик погледна замислено към куките по стената, както и към бледите белези по дървото, които намекваха, че различни неща са висели там и са били набързо махнати.

Младежът излезе в тесния коридор и срещна Птраци. Тя бе избрала червена дворцова рокля, както бе модно в Анкх-Морпорк преди десетина години, с бухнали ръкави, огромни скрити подплънки и яка с големината на воденичен камък.

Тепик научи нещо ново — привлекателни жени, облечени с няколко лентички марля и няколко метра коприна, можеха да изглеждат много по-привлекателни с дрехи от врата до глезените. Птраци се завъртя, за да изпробва роклята си.

— Пълно е с огромни количества подобни неща. Така ли се обличат жените в Анкх-Морпорк? Сякаш нося цяла къща. Изобщо не те кара да се потиш.

— Виж, относно Чидър — неотложно започна Тепик. — Искам да кажа, той е добър човек и прочее, но…

— Наистина е доста мил — съгласи се Птраци.

— Ъъъ. Да. Наистина — призна Тепик безпомощно. — Стари приятели сме.

— Колко хубаво.

Човек от екипажа се материализира в единия край на коридора и с поклон ги въведе в капитанската каюта. Видът му на прислужник страдаше единствено от пресичащите се белези по главата му и от няколко татуировки, в сравнение с които картините в Двореца със Спуснатите капаци изглеждаха като илюстрации в ръководство „Направи си сам“. Нещата, които ги караше да правят само като стегне бицепсите си, можеха да забавляват цели моряшки кръчми в течение на часове, а човекът дори не подозираше, че най-ужасният момент в живота му ще настъпи след няколко минути.

— Наистина е впечатляващо — каза Чидър, наля малко вино и кимна на татуирания. — Можеш да сервираш супата, Алфонс.

— А бе, Чидър, да не си пират? — попита отчаяно Тепик.

— От това ли си се притеснявал през цялото време? — Чидър лениво се ухили.

Не беше единственото, за което Тепик се безпокоеше, но то се състезаваше за първо място. Той кимна.

— Не, не сме. Просто предпочитаме да… ами да избягваме бумащината, когато е възможно. Нали се сещаш? Не искаме да безпокоим хората с цялата информация за дейността ни.

— Да, обаче всички тези дрехи…

— Аха. Доста често ни нападат пирати. Затова татко построи „Безименния“. Винаги ги изненадва. А и от морална гледна точка всичко е наред. Взимаме им кораба, плячката, а ако имат и затворници, освобождаваме ги и ги караме вкъщи на конкурентни цени.

— Какво правите с пиратите?

Чидър погледна към Алфонс.

— Това зависи от бъдещите перспективи за трудова заетост. Татко винаги казва, че на човек в затруднено положение трябва да се протегне ръка за помощ. При определени условия, разбира се, Как е царуването?

Тепик му разказа. Чидър го слушаше внимателно, като разклащаше виното в чашата си.

— Така значи — отрони накрая. — Чухме, че ще има война. Затова отплаваме тази вечер.

— Не те упреквам.

— Не, отплаваме, за да организираме търговията. С двете страни, разбира се, понеже сме абсолютно безпристрастни. Оръжията, произвеждани на този континент, са наистина потресаващи. Направо са си опасни. Ти също трябва да дойдеш с нас. Много ценен човек си.