Тери Пратчет - Пирамиди

— Кораби.

— И те ходят навсякъде. Можем да отидем където си искаме. Светът за нас е като отворена… онова нещо с перлите вътре, ако предпочиташ.

Тепик й каза за теорията на Птагонал. Птраци изобщо не бе изненадана.

— Като старо езеро, в което не приижда нова вода. И всички се въргалят непрекъснато в една и съща стара локва. През цялото време животът ти вече е изживян. Сигурно е като мръсната вода от ваната на друг.

— Ще се върна.

Пръстите й спряха умело да разтриват мускулите му.

— Можем да отидем навсякъде — повтори тя. — Имаме си занаяти, можем да продадем камилата. Можеш да ми покажеш онова място Анкх-Морпорк. Звучи ми интересно.

Тепик се зачуди как Анкх-Морпорк би повлиял на момичето. След това се зачуди как би повлияла тя на града. Нямаше и съмнение, че тя разцъфтяваше. В Старото Царство никога не бе имала собствени мисли отвъд избора на следващото гроздово зърно, което да обели, но откакто излезе оттам, се промени. Устата й все още беше мъничка и трябваше да си признае — много красива, но някак стана по-забележима. Преди Птраци гледаше в земята, докато разговаряше с него. Сега също не гледаше винаги към него, когато му говореше, но само защото си мислеше за нещо друго.

Тепик усети, че още му се иска да й каже, много мило, без да набляга на това по какъвто и да е начин, съвсем любезно да я подсети, че е цар. Но подозираше какъв ще е отговорът — тя ще му каже, че не е чула и ако обича да повтори, а ако се вгледа в него, той никога не би могъл да го повтори.

— Ти върви — каза й. — Ще се справиш добре. Мога да ти дам някои имена и адреси.

— А ти какво ще правиш?

— Ужасява ме мисълта какво ли става вкъщи. Трябва да направя нещо.

— Не можеш. Защо трябва да опитваш? Дори ако не искаш да работиш като убиец, има много неща, с които би могъл да се захванеш. Освен това каза, че според хората тук не е място, където човек може да влезе в момента. Мразя пирамиди.

— Няма ли там хора, на които държиш?

Птраци сви рамене.

— Ако са мъртви, не бих могла да сторя нищо. А ако са живи, пак не бих могла да сторя нищо. Така че няма и да се мъча.

Тепик я зяпна едновременно с ужас и възхищение. Думите й великолепно обобщаваха събитията. Той просто не можеше да се накара да мисли по такъв начин. Тялото му бе прекарало седем години далеч от царството, но кръвта му бе престояла там хиляда пъти по-дълго. Несъмнено бе искал да се махне, но именно това беше същината. Царството щеше да си е там. Дори ако го отбягва през целия си живот, то щеше да му бъде един вид котва.

— Чувствам се толкова ужасно — повтори той. — Съжалявам. Това е единствената причина. Да можех да се върна за пет минути, само за да кажа, че няма да се връщам. Щеше да е достатъчно. Всичко е по моя вина.

— Но няма начин да се върнеш! Само ще се въртиш тъжно около мястото, като някой от онези детронирани царе, за които ми разправяше. Нали се сещаш, с поизтърканите плащове, които вечно просят храна изтънчено. Сам каза, че няма нищо по-непотребно от цар без царство. Просто помисли малко.

Двамата се скитаха из свечеряващите се улици на града към пристанището. Всички пътища водеха до пристанището.

Точно в този миг някой палеше фара, който представляваше едно от Повече от Седемте Чудеса на Света и бе построено по проект на Птагонал с помощта на Златното Правило и Петте Естетически Принципа. За нещастие бе издигнат на грешно място, защото поставянето му на правилното място щеше да развали цялостния изглед на пристанището, но мореплавателите бяха по принцип съгласни, че фарът е изключително красив, а и приятна гледка, която ги развличаше, докато чакаха да ги смъкнат от скалите.

Под фара пристанището беше изпълнено с кораби. Тепик и Птраци си проправиха път между сандъци и вързопи, докато достигнаха извитата дълга защитна стена, разделяща тихото спокойно пристанище от бурното море. Над тях фарът пламтеше и искреше.

Тепик знаеше, че тези кораби пътуват до места, за които само бе чувал. Ефебците бяха велики търговци. Можеше да се върне в Анкх, за да си вземе дипломата и след това светът наистина ще се превърне в стрида по негов избор, а той имаше предостатъчно ножове, за да я отвори.

Птраци пъхна ръката си в неговата.

И ще се отърве от онази история с жененето за роднини. Месеците в Джелибейби вече изглеждаха като сън, един от онези натрапчиви сънища, от които все не можеш да се отървеш и превръщат безсънието в доста примамлив избор. Докато тук бъдещето се простираше пред него като килим.