Тери Пратчет - Пирамиди

— Никога не съм се чувствал по-непотребен от сега — смънка унило Тепик.

Чидър го погледна с удивление.

— Но ти си цар!

— Е да, но…

— На страна, която формално продължава да съществува, но е недостъпна за смъртни хора?

— За съжаление.

— И можеш да прокарваш, например, финансови и данъчни закони, нали?

— Предполагам, но…

— И твърдиш, че не си ценен? Богове, Теп, нашите счетоводители сигурно ще измислят поне петдесет различни начина да… Направо ми си изпотяват ръцете, като си помисля. Като начало, татко сигурно ще поиска да преместим централата ни там.

— Чидър, обясних ти. Наясно си с нещата. Никой не може да влезе.

— Това е без значение.

— Без значение ли?

— Защото ще направим основния си клон в Анкх и ще плащаме данъците си, където се намира онова място. Всичко, от което си нуждаем, е официален адрес някъде… ъ-ъ, Булеварда на Пирамидите или нещо подобно. Послушай съвета ми и нищо не отстъпвай, преди татко да ти даде място в управителния съвет. Освен това си царска особа, това винаги ще впечатли…

Чидър продължаваше да плямпа. Тепик усети как дрехите му се нагорешяват.

Значи така. Изгубваш царството си и след това то става по-ценно, защото се превръща в данъчно убежище, а ти получаваш място в съвета, каквото и да представлява, и по този начин нещата се оправят.

Птраци обезвреди ситуацията, като хвана ръката на Алфонс, докато той сервираше фазана.

— Срещата на Приятелски Настроеното Куче и Двете Малки Бисквитки! — възкликна, вгледала се в сложната татуировка. — Нещо, което рядко можеш да видиш в днешно време. Не е ли изящна? Човек може дори да различи киселото мляко.

Алфонс замръзна, а после се изчерви. Преливането на червени оттенъци по белязаното му лице можеше да се сравни с изгрев над планински склон.

— Какво има на другата ти ръка?

Алфонс, който изглеждаше, сякаш в миналото си е бил стенобоен таран, измънка нещо и много бавно и срамежливо показа ръката си.

— Туй наистина не е подходящо за дами — прошепна.

Птраци като прилежен изследовател отмести твърдите косми на ръката му, а Чидър я зяпаше с отворена уста.

— O, това го знам — каза тя пренебрежително. — От „130 Дни в Псевдополис“ физически е невъзможно.

Тя пусна ръката му и продължи да се храни. След малко погледна към Тепик и Чидър.

— Не ми обръщайте внимание — изчурулика весело. — Моля, продължавайте.

— Алфонс, отиди и облечи някаква свястна риза — Чидър изскърца със зъби.

Алфонс се отдалечи, вторачен в ръката си.

— Та. Какво разправях? — попита Чидър. — Извинявай, загубих нишката. Ъъъ. Искаш ли още малко вино, Теп?

Птраци не просто изкара мисълта от релсите й, тя изтръгна релсите, подпали гарите и стопи мостовете като вторични суровини. И така разговорът се насочи към пирога с месо, пресните праскови, захаросаните морски таралежи и несвързани приказки за добрите стари времена в Гилдията. Само преди три месеца Чидър и Тепик бяха там. Сякаш бяха изминали векове. Три месеца в Старото Царство са си векове.

След известно време Птраци се прозина и отиде в каютата си оставяйки двамата младежи сами с нова бутилка вино. Чидър проследи как си тръгва с благо мълчание.

— Има ли много като нея в твоето място?

— Не знам — призна Тепик. — Възможно е. Обикновено лежат навсякъде и белят грозде или размахват ветрила.

— Тя е невероятна. Ще ги превземе на щурм в Анкх. С фигура като тази и мозък като… — Чидър се поколеба — Тя да не е?… Тоест питам — вие двамата да не сте?…

— Не.

— Много е привлекателна.

— Да.

— Кръстоска между танцьорка в храм и трион.

Взеха чашите си и се качиха на палубата, където се виждаше как малкото светлини от града бледнееха пред изяществото на звездите. Водата беше абсолютно неподвижна, почти мазна.

На Тепик бавно започваше да му се върти главата. Пустинята, слънцето, двата слоя ефебска рецина по стените на стомаха му и бутилка вино се съюзиха, за да претрепят синапсите му.

— Тре’ва да призная — изломоти, облегнал се на парапета. — Доста добре се справяш.

— Не е зле — призна Чидър. — Търговията е доста интересна. Създаваме пазари. Водещи в конкуренцията на агресивния сектор. Трябва да дойдеш с нас, момче. Там е бъдещето, както казва баща ми. Не при магьосниците и царете, а при предприемчивите хора, които могат да си позволят да ги наемат. Нищо лично, нали разбираш.

— Ние сме всичко, което е останало — каза Тепик на чашата си вино. — От цялото царство. Аз, тя и една камила, която мирише на стар килим. Едно древно царство изгубено.