Тери Пратчет - Пирамиди

По някаква причина по-голямата част от слоновете влачеха огромни каруци, пълни с дървесина.

Тепик продължи нататък, а слънцето се издигаше и, което му се стори необикновено, сини и лилави точици леко започнаха да се въртят по хоризонта.

Случваше се и още нещо странно. Камилата сякаш се носеше в тръс по небето. Може би това имаше нещо общо със звънтящия звук в ушите на Тепик?

Да спре ли? Но тогава камилата щеше да падне от небето…

Отдавна бе минало пладне, когато Тико се заклатушка в горещата сянка на оголените скали, които някога бележеха края на долината, и много бавно се стовари на пясъка. Тепик се изтърколи от гърба й.

Взвод ефебски войници зяпаха подобно формирование тсортянци, разположени съвсем наблизо от другата страна. От време на време, само за да се покаже, някой размахваше копие.

Когато Тепик отвори очи, видя страховитите бронзови маски на няколкото ефебски войници, надвесили се над него. Металните им уста бяха застинали в маска на ужасно презрение. Блестящите им вежди бяха извити в смъртен гняв.

— Май се пробужда, старшина — каза един от тях.

Метална маска, съчетаваща в себе си гнева на стихиите, изпълни погледа на Тепик.

— Били сме навън без шапка, така ли, синко — рече му с весел глас, който звучеше странно зад маската. — Бързаме за схватката с врага, така ли?

Небето се извъртя над Тепик, но една мисъл, задържала се във врящия котел на мозъка му, пое контрол над гласните му струни и той изхриптя:

— Камилата!

— Би трябвало да те затворят, дето се отнасяш тъй с животното. — Старшината размаха пръст пред него. — Никога не съм виждал камила в такова състояние.

— Не й давайте да пие!

Тепик се повдигна, огромни гонгове зазвъняха нажежени и тежки фойерверки избухваха в черепа му. Металните маски се обърнаха една към друга.

— Сигурно ужасно мрази камили — предположи някой.

Тепик се изправи и с клатушкане се довлече при Тико, който се опитваше да реши заплетеното уравнение как отново да стъпи на крака. Езикът му беше изплезен, а и никак не се чувстваше добре.

Камилата, изпаднала в бедствено положение, не е срамежливо създание. Тя не виси по кръчмите, оклюмана над самотно питие. Не звъни на стари приятели да им поплаче на рамото. Не се самосъжалява и не пише тъжни поеми за Живота и колко ужасен изглежда той от гарсониерата. Камилата не знае значението на думата загриженост.

Единственото, с което камилата разполага, са чифт дробове с индустриална дължина и глас на стадо магарета, разрязвани с моторен трион.

Тепик продължи напред сред виковете. Тико въртеше глава и я насочваше ту тук, ту там — триангулираше. Изви очите си бясно, докато прилагаше камилския трик да гледа Тепик през ноздрите си.

Камилата се изплю.

Тоест опита се.

Тепик сграбчи оглавника му и го дръпна.

— Хайде, ти копеле такова. Има вода. Можеш да я подушиш. Само трябва да изчислиш как да стигнеш дотам.

Тепик се обърна към войниците. Те го зяпаха в почуда, с изключение на онези, които не бяха свалили шлемовете си и го гледаха с метална кръвожадност.

Младежът грабна мях с вода от един, извади тапата и го изля на земята пред носа на Тико.

— Тук има река. Знаеш къде е, само трябва да отидеш там!

Войниците се спогледаха с безпокойство. Същото направиха и няколко тсортянци, които бяха дошли да видят какво става.

С треперещи крака Тико се изправи и започна да се върти в кръг. Тепик се вкопчи в него.

„…нека d е равно на 4 — изчисляваше отчаяно Тико, — нека а.d е равно на 90. Нека не-d е равно на 45…“

— Трябва ми пръчка! — извика Тепик, прелитайки покрай старшината. — Никога не разбират нищо освен ако не ги удариш с пръчка, за камилата е като препинателен знак!

— А меч става ли!

— Не!

Старшината се поколеба и след това даде на Тепик копието си.

Младежът го хвана откъм острата страна, пребори се да запази равновесие, след което стовари умело копието по хълбока на камилата, от което се вдигна облак прах и косми.

Тико спря. Ушите му се настроиха като сателитни чинии. Камилата се вторачи в стената от скали и завъртя очи. И когато Тепик сграбчи шепа козина и се придърпа нагоре, камилата се втурна да тича.

„… Мисли фрактално…“

— Ей, насочил си се точно към… — започна старшината.

Последва тишина. И се проточи доста дълго.

Старшината помръдна неспокойно. После погледна над скалите към тсортянците и улови погледа на водача им. В безмълвното разбирателство, споделяно от центуриони и старшини навсякъде по света, двамата се приближиха един към друг покрай скалите и спряха до едва забележимата пукнатина в камъка.