Тери Пратчет - Пирамиди

— А след това какво ще стане, старшина?

— Ами тогава, момко, ще се върнем вкъщи като герои.

— Аха.

По-старите войници стояха неподвижно, втренчили се в дървените стени. Автознак помръдна сковано — нещо продължаваше да го тревожи.

— Мама ми каза да се върна с щита си или на него, старшина.

— Отлично, момче. Само така.

— Всички ще сме добре. Нали, старшина?

Старшината се вгледа в зловонната тъмнина. След известно време някой започна да свири на хармоника.

Птакласп тъкмо отвръщаше глава от сцената, когато чу глас до ухото си.

— Ти си строителят на пирамиди, нали?

Още някой се бе присъединил към тях в укритието — облечен в черно, а в сравнение с придвижването му стъпките на котка биха прозвучали като човек-оркестър.

Птакласп кимна, неспособен да промълви и дума. Доста му се събра за един ден.

— Ами изключи я, де. Изключи я веднага!

ІІб сведе поглед.

— Ти кой си?

— Казвам се Тепик.

— Какво? Като царя?

— Да, като царя. А сега я изключи.

— Това е пирамида! Не можеш просто да изключваш пирамиди!

— Ами тогава я осияй.

— Опитахме миналата вечер. — ІІб посочи разрушения връх. — Разгъни Две-А, татко.

Тепик погледна плоския брат.

— Това някакъв вид плакат ли е? — попита след малко.

ІІб погледна надолу. Тепик забеляза движението и направи същото — стоеше до глезените в зелени стръкове.

— Съжалявам, не мога де се отърва от това.

— Сигурно е отвратително — каза ІІб обезумял. — Знам как е. Веднъж имах една брадавица. По никакъв начин не можех да се отърва от нея.

Тепик клекна до пропукания камък.

— Това нещо… Какво е предзначението му? Защо е покрито с метал?

— Трябва да има остър връх за сиянието — обясни ІІб.

— Само толкова ли? Това е злато, нали?

— Електрон — сплав от злато и сребро. Върхът трябва да е направен от електрон.

Тепик обели част от станиола.

— Не е целият от метал — отбеляза кротко.

— Да — потвърди Птакласп. — Ами установихме, че със станиол също става.

— Не може ли да използвате нещо по-евтино? Като стомана например?

Птакласп примига с погнуса. Този ден не беше от добрите, здравият разсъдък остана като далечен спомен, но имаше някои неща, за които беше сигурен.

— Няма да издържи повече от година-две — отвърна — Заради влагата, нали разбираш. Върхът ще се износи. Само след двеста-триста сияния.

Тепик облегна глава на пирамидата. Беше студена и бучеше. Стори му се, че може да долови и леко извисяващ се звук.

Пирамидата се извисяваше над него. ІІб можеше да му обясни, че е така, защото стените са под ъгъл от точно 56 градуса и заради ефекта, известен като сплескване, надвисват още повече. Вероятно ІІб би използвал думи като перспектива и виртуална височина.

Черният мрамор беше гладък като стъкло. Каменоделците се бяха постарали. Процепите между блоковете едва позволяваха да се вмъкне нож. Но все пак позволяваха.

— А един път ще издържи ли? — попита Тепик.

Кууми гризеше разсеяно ноктите си.

— Огън… Това ще ги спре. Леснозапалими са. Или вода. Вероятно ще се разложат.

— Някои от тях разрушаваха пирамиди — подхвърли върховният жрец на Джуф Коброглавия бог на Папируса.

— Хората винаги се връщат от смъртта в твърде лошо настроение — вметна друг жрец.

Кууми наблюдаваше приближаващата се армия с нарастващо безпокойство.

— Къде е Диос?

Би било неправилно да се каже, че Диос се усмихна. Това не беше действие, което често му се налагаше да прави. Но краищата на устата му се повдигнаха, а очите му се затвориха наполовина.

— Можеш да им кажеш, че новите времена изискват нови хора. Или че е време да се отстъпи място на нови хора със свежи идеи. Или че са излезли от употреба. Можеш да им кажеш всичко това.

— Ще ме убият!

— Чудя се дали толкова силно желаят вечната ти компания?

— Все още ти си върховният жрец!

— Защо не поговориш с тях? — попита Диос. — Не забравяй да им кажеш, че ще бъдат завлечени, ако ще и с писъци и викове във Века на Кобрата. — Той подаде на Кууми жезъла си. — Или както там се нарича векът.

Кууми усети погледите на събралите се братя и сестри. Жрецът прочисти гърлото си, оправи робата си и се обърна към мумиите.

Те напяваха нещо, една дума, отново и отново. Не можеше да я разпознае, но изглежда ги бе изпълнила с гняв.

Мъжът повдигна жезъла — издяланите дървени змии изглеждаха необикновено живи на равната светлина.

Боговете на Диска… Всъщност подразбират се великите богове на консенсуса, които наистина обитават своя Дънманифестин, полуоткъснатата от света Валхала на върха на невъзможно високата централна планина, където се забавляват да наблюдават дребните лудории на смъртните хора и организират петиции относно това как нашествието на Ледените Гиганти е довело до спад в цените на недвижимостта в небесните райони. Та боговете на Диска винаги са се възхищавали на невероятното умение на хората да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящото време.