Тери Пратчет - Пирамиди

Тук не става думи за елементарни грешки като „Напълно безопасно е“ или „Които много ръмжат, не хапят“, а за кратки прости изречения, подхвърлени в напрегнати ситуации с приблизително същия ефект като стоманен лост пуснат в перката на 660мегаватова парна турбина с цикъл 3000 оборота в минута.

Познавачи на човешката тенденция да объркваш местата на краката и езика си са съгласни, че когато се отварят пликовете с решението на журито, чудесното представяне на Хуут Кууми във фразата „Изчезнете от това място, сенки прокълнати!“ би било достоен претендент за най-глупав поздрав на всички времена.

Първата редица предци спря, а тълпата зад тях ги избута напред.

Цар Тепикамон XXVII, който с общо съгласие сред останалите двайсет и шест Тепикамоновци бе избран за говорител, се затътри напред и хвана треперещия Кууми за ръцете.

— Какво каза?

Очите на Кууми се завъртяха в орбитите си. Устата му се отвори и затвори, но гласът му мъдро реши да си затрае.

Тепикамон приближи бинтованото си лице до острия нос на жреца.

— Помня те — изръмжа му. — Виждал съм как се мазниш из двореца. Най-големият скапаняк, когото някога съм срещал. Спомням си, че това си мислех. — Царят погледна към останалите. — Всичките вие сте жреци, нали така? Да не би да сте дошли да се извините, а? Къде е Диос?

Предците се бутаха напред и мърмореха. След като си бил мъртъв в продължение на хиляди години, не си склонен да се отнасяш благодарно към хората, които са те увещавали, че ти предстоят чудесни забавления. В средата на тълпата имаше леко боричкане, тъй като цар Псам-нът-кха, който бе прекарал пет хиляди години принуден да гледа единствено опакото на капака си, трябваше да бъде успокояван от по-младите си колеги.

Тепикамон отново насочи вниманието си към Кууми, който не бе шавнал.

— Сенки прокълнати, така ли?

— Ъ-ъ-ъ… — отвърна Куми.

— Остави го. — Диос внимателно взе жезъла от безволно отпуснатите пръсти на Куми — Аз съм Диос. Защо сте тук?

Гласът беше равен и напълно овладян, с леки оттенъци на загриженост, но с несъмнена власт. Това бе гласът, който фараоните на Джелибейби чуваха от хиляди години. Глас, който бе подреждал дните, определял ритуалите, разрязвал времето на внимателно оформени порции и тълкувал божиите пътища пред хората. Гласът на властта, който събуди антични спомени сред мъртвите и ги накара да се смутят и да запристъпват от крак на крак.

Един от по-младите фараони мина напред.

— Копеле такова! — изграчи той. — Положи ни един по един, а ти продължи нататък. Хората мислеха, че името се предава, но винаги си бил ти. На колко години си, Диос?

Не се чуваше и звук. Никой не помръдна. Вятърът леко развяваше прахоляка във въздуха.

Диос въздъхна.

— Не исках да бъде така. Имаше толкова много за вършене. Никога не достигаха часовете в денонощието. Наистина не осъзнах какво ставаше. Струваше ми се само ободрително, нищо не подозирах. Отбелязвах отминаването на ритуалите, не годините.

— Сигурно произхождаш от семейство на столетници? — попита Тепикамон саркастично.

Диос се вторачи в него, устните му леко помръднаха.

— Семейство — промълви най-после, а гласът му прозвуча по-меко от обичайния лай. — Семейство. Да, би трябвало да съм имал семейство, нали? Само че, виждате ли, не мога да си спомня. Паметта е първото, което си отива. Пирамидите изглежда не могат да я запазят, по някаква необяснима причина.

— Диос, Творецът на бележките под черта в историята? — подхвърли Тепикамон.

— Аха — усмихна се върховният жрец. — Паметта изчезва от главата, но е навсякъде около мен. Във всеки свитък и книга.

— Човече, това е историята на царството!

— Да. Моята памет.

Царят се поукроти. Под натиска на ужасяващото удивление насъбраният му гняв се уталожи.

— На колко години си?

— Мисля… че са седем хиляди. Въпреки че понякога ми се струват повече.

— Наистина ли седем хиляди години?

— Да.

— Как може човек да понесе това?

Диос вдигна рамене.

— Седем хиляди години са просто ден по ден.

Бавно, с по някое трепване или гримаса, жрецът се отпусна на коляно и вдигна жезъла си с треперещи ръце.

— O, царе, винаги съм съществувал единствено за да служа.

Последва дълга, дълбоко смущаваща пауза.

— Ще разрушим пирамидите — каза Фар-ре-птах, като напираше напред.

— Ще разрушите царството — отвърна Диос. — Няма да го допусна.

— Ти ли няма да ни позволиш?

— Няма. За къде сме без пирамидите?