Тери Пратчет - Пирамиди

— Татко! Казах ти, че трябва да си вървим!

Птакласп бе повлечен назад през камънаците, все още вперил взор в тежките очертания на Голямата Пирамида.

— Там остана някой, виж.

Посочи самотната фигура върху площадката. ІІб се взря в сумрака.

— А, Диос, върховният жрец. Предполагам, че е намислил някакъв план. Най-добре да не се месим в делата на жреците. Идваш ли?!

Крокодилоглавият бог въртеше муцуна напред-назад и се опитваше да фокусира Тепик, без да разполага с преимуществото на бинокулярното зрение. От толкова близо тялото му леко прозираше, сякаш някой бе начертал всичките линии и му бе писнало, преди да оцвети рисунката. Богът стъпи върху малка гробница, която стри на прах.

Ръка, подобна на връзка салове с нокти, надвисна над Тепик. Пирамидата се разклати и камъкът под краката му се затопли, но упорито отказваше да покаже признаци на осияване.

Ръката се помести надолу. Тепик падна на коляно и, воден от дълбоко отчаяние, стисна ножа с две ръце и го вдигна над главата си.

Светлина проблесна за миг от ръба на острието и тогава Голямата Пирамида засия.

Засия в абсолютна тишина, като изригна стълб пронизващ окото пламък, превърнал цялото царство в плетеница от черни сенки и бяла светлина. Пламъкът не само би превърнал наблюдателите в солен стълб, ами и в пълно сервизче за подправки по техен избор. Избухна като глухарче с тишината на звезден блясък и жар на свръхнова.

Едва след като окъпа некропола в невероятното си сияние за няколко секунди се чу шум, който се процежда през костите, пропълзява във всяка клетка на тялото и опитва, с известен успех, да я обърне наопаки. Беше твърде силен да се нарече звук. Има шум, който е толкова силен, че не е възможно да бъде чут.

Постепенно благоволи да се смъкне по космичната скала и просто се превърна в най-силният шум, който присъстващите бяха чули някога.

Спря и изпълни въздуха с тъмното метално изщракване на внезапна тишина. Светлината изгасна, пронизвайки нощта със сини и лилави вторични образи. Това не бе финална тишина и тъма, а пауза, като момент на равновесие, когато хвърлената нагоре топка загуби инерция, но й предстои да се сблъска с ефекта на гравитацията и за кратък момент си мисли, че най-тежкото е минало.

Този път явлението бе предизвестено от остър писък, дошъл от ясно небе и лек въздушен вихър, който се превърна в блясък, в пламък, в сияние, което с пращене се заби в пирамидата и продупчи купчината черен мрамор. Светкавици изтрещяха от нея и се заземиха в по-малките гробници наоколо, като змии от бял пламък прояждаха пътя си и прескачаха от пирамида на пирамида, изпълвайки въздуха над некропола с миризма на изгорял камък.

В центъра на огнения вихър Великата Пирамида сякаш се повдигна на няколко сантиметра върху тънък слой пейзаж и се завъртя на деветдесет градуса. Това беше онзи вид особена зрителна илюзия, която може да се получи и когато никой не я гледа.

И след това, измамно бавно и с изключително достойнство, пирамидата избухна.

Случи се следното: пирамидата замислено се разпадна на каменни блокове с големината на къщи, които плавно се отдалечиха един от друг и спокойно се понесоха над некропола. Няколко от тях се удариха в други пирамиди и тежко ги осакатиха с мързеливите си неориентирани движения, след което продължиха тихо да орат местността, докато не удариха на камък зад малката планина руини.

Едва тогава дойде ред на шума. Задържа се доста дълго.

Сив прах се сипеше върху царството. Птакласп с мъка се изправи и предпазливо тръгна напред слепешката, докато не се блъсна в някой друг. Мъжът изтръпна, като си помисли какъв тип хора обикаляха наоколо напоследък, но мисленето не му се отдаваше твърде много, защото изглежда нещо наскоро го бе фраснало по главата…

— Ти ли си, момко? — осмели се да попита.

— Ти ли си, тате?

— Да.

— Аз съм, тате.

— Колко се радвам, че си ти, сине.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Всичко ми е мъгляво.

— Слава на боговете. Мислех си, че само на мен така ми се струва.

— Но нали си ти? Така ми каза.

— Да, татко.

— Всичко наред ли е с брат ти?

— В пълна безопасност е в джоба ми, татко.

— Добре. Стига нищо лошо да не му се е случило.

Двамата продължиха бавно напред, препъваха се в натрошени камъни, които едва виждаха.

— Нещо избухна, татко — проточи ІІб. — Май беше пирамидата.

Птакласп се почеса по темето, на милиметър от което бяха прелетели два тона камъни и за малко да го направят клиент на някоя от собствените му пирамиди.