Тери Пратчет - Пирамиди

Все пак бе успял. Диос бе събрал паплачта на пустинята и им бе показал всичко, което си спомняше от цивилизацията и тайните на пирамидите. На времето му бяха нужни богове.

Проблемът с боговете е, че след като достатъчно хора започнат да вярват в тях, се появяват. А това, което се появява, не е онова, което първоначално е било замислено.

Чефет, Чефет, помисли си Диос. Създател на пръстени, на метален филигран. Сега не е във въображението ни и ето как ръцете му се превръщат в лапи…

Не съм си го представял така!

— Спри — заповяда Диос. — Заповядвам ти да спреш! Ти ще ми се подчиняваш. Аз те създадох!

Освен това са и неблагодарни.

Цар Тепикамон усети магията около него да отслабва, щом Диос насочи цялото си внимание към теологичните проблеми. Царят погледна към малката фигура, изкачила се до половината на пирамидата, и видя как се заклаща.

Останалите мумии също видяха това и като един разбраха какво да правят. Диос можеше да почака.

Имаха семеен проблем.

Тепик чу пукота на дръжката под крака си, подхлъзна се леко надолу и се провеси на една ръка. Над него имаше друг нож, но не, не ставаше. Не можеше да го достигне. На практика усещаше ръцете си като къси отрези мокро въже. Ако разпери ръце, докато се хлъзга надолу, може би ще забави падането достатъчно…

Тепик погледна надолу и видя катерачите, които се приближаваха към него като връхлитаща вълна.

Предците мълчаливо се изкачваха по фасадата на пирамидата като бръшлян, всеки нов ред се наслагваше по раменете на предходното поколение, а по-младите стъпваха върху тях. Кокалести пръсти сграбчиха Тепик, когато вълната алпинисти го застигна, и започнаха да го побутват и подхвърлят нагоре по наклонената стена. Гласове, скърцащи като саркофази, изпълниха ушите му с окуражително стенание.

— Добра работа, момко — простена една от разпадащите се мумии и метна тялото му на рамото си. — Напомняш ми за мен, когато бях жив. Браво на теб, синко.

— Хванах го — трупът отгоре с лекота повдигна Тепик. — Това е то да имаме задружен семеен дух, момко. Най-добри пожелания от пра-пра-пра-прачичо ти, въпреки че едва ли ме помниш. Пращам го нагоре!

Други предци се изкачваха покрай Тепик, а той преминаваше от ръка на ръка. Древни фигури със стоманена хватка го сграбчваха и го премятаха нататък.

Пирамидата започваше да се стеснява.

Ниско долу, Птакласп наблюдаваше замислено.

— Каква работна сила… Ами че тези в основата издържат цялата тежест!

— Татко — каза ІІб, — мисля, че ще е по-добре да си плюем на петите. Онези богове идват насам.

— Мислиш ли, че можем да ги наемем? — попита Птакласп, без да му обръща внимание. — Те са мъртви, едва ли ще искат високи заплати и…

— Татко! — … един вид построй-си-сам…

— Татко, ти каза — никакви пирамиди повече. Никога! Хайде, размърдай се!

Тепик придращи до върха на пирамидата, поддържан от последните двама предци. Единият беше баща му.

— Не мисля, че си се запознавал с прабаба си.

Той посочи към по-нисичка бинтована фигура, която кимна леко на Тепик. Момчето отвори уста.

— Няма време — каза царицата. — Справяш се отлично.

Тепик погледна към слънцето, което като стар професионалист избра точно този момент, за да падне под хоризонта. Боговете бяха прекосили реката, напредъкът им се забавяше само от желанието да се блъскат и бутат един друг, и се носеха през сградите в некропола. Няколко от тях се скупчиха около мястото, където преди малко стоеше Диос.

Предците се спуснаха надолу със същата скорост, с която се бяха качили, и оставиха Тепик сам върху квадратен метър скала.

Няколко звезди се показаха.

Тепик гледаше белите форми на предците си, забързали се по свои лични дела с невероятна скорост към широката ивица на реката.

Боговете изгубиха интерес към Диос — странното малко човече с пръчка и тракащ глас.

Най-близкият бог — едно крокодилоглаво създание — скочи на площадката пред пирамидата, присви очи към Тепик и посегна. Тепик се разтърси за нож, като се чудеше кой ли вид е подходящ за богове…

А покрай Джел пирамидите започнаха да изсияват скромния си запас плячкосано време.

И жреци, и предци се разбягаха, когато земята се разтресе. Дори боговете недоумяваха.

ІІб сграбчи ръката на баща си и го дръпна назад.

— Хайде! — извика той в ухото на Птакласп. — Не трябва да сме тук, когато това нещо изригне! Иначе ще те слагам да спиш на закачалка.

Около тях още няколко пирамиди пуснаха сиянието си — слабо и изтощено, едва забележимо в сравнение с предишното.