Тери Пратчет - Пирамиди

— Лошият цимент, който купихме от Мерко Ефебеца, е виновен, предполагам…

— Мисля, че оплескахме нещата повече от един крив трегер — сподели ІІб. — Всъщност мисля, че много се оплескахме.

— Изглеждаше леко, кажи го де, песъчлив на вид…

— Трябва да седнеш някъде, татко — каза ІІб възможно най-любезно. — Ето ти го Две А. Дръж го здраво.

Птакласп ІІб продължи да пълзи нагоре по плоча, която на пипане подозрително приличаше на черен мрамор. Реши, че му е нужен жрец. Все трябваше да стават за нещо и именно сега май беше моментът. За утеха или може би за да накове с камък главата му в тялото.

Вместо да открие жрец обаче, натъкна се на някого, който кашляше застанал на четири крака. ІІб помогна на човека — определено беше човек, за миг архитектът се уплаши да не е нещо друго — да се изправи и го настани на купчинка, която почти сигурно имаше вид на мрамор.

— Ти жрец ли си?

— Аз съм Копърко. Главен балсаматор — отвърна фигурата.

— Птакласп ІІб, паракосмичен арх… — започна той, но после заподозря, че архитектите няма да бъдат гледани с добро око за известно време, и бързо се поправи: — Инженер съм. Добре ли си?

— Не знам. Какво се случи?

— Мисля, че пирамидата избухна.

— Мъртви ли сме?

— Не бих казал. В края на краищата нали можем да говорим и да се движим?

Копърко потръпна.

— Това не е гаранция, от мен да знаеш. Какво е инженер?

— Ъ-ъ, строител на акведукти — бързо каза ІІб. — Те са последната новост, да знаеш.

Копърко се изправи неуверено.

— Имам нужда от едно питие. Хайде да намерим реката.

Намериха Тепик преди това.

Бе се вкопчил в малка пресечена пирамидка, която при приземяването си бе издълбала средно голям кратер.

— Този го познавам — сети се ІІб. — Това е младежът, който се покатери на върха на пирамидата. Колко нелепо — как е могъл да оцелее след такова нещо?

— А и защо никне жито от мрамора? — почуди се Копърко.

— Може би има значение, ако си точно в центъра на сиянието, или нещо подобно — мислеше на глас ІІб. — Някаква спокойна, незасегната от стихията област, като в ядрото на ураган…

Инстинктивно архитектът посегна към восъчната си плоча, но се спря. На човек му е отредено никога да не разбере нещата, с които се занимава.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не ми прилича на умрял. — Копърко отстъпи крачка назад.

Балсаматорът на ум прехвърляше възможните алтернативи за работа. Тапициране звучеше доста добре. Поне столовете няма да станат и да тръгнат след теб, след като ги натъпчеш със слама.

ІІб се наведе над тялото.

— Я виж какво има в ръката си. — Той внимателно разтвори пръстите на Тепик. — Парче стопен метал. Това пък за какво му е? …Тепик сънуваше.

Сънуваше седем дебели крави и седем тънки крави, една от които караше велосипед.

Присъниха му се и камили, които пееха, а песента им опъваше гънката на реалността.

Видя и как някой написа с пръст по стената на пирамидата:

„Да отидеш отвъд е лесно. За да се върнеш е нужно (продължава на следващата стена)…“

Тепик мина от другата страна на пирамидата, където писаното гласеше:

„…усилие на волята, защото е много по-трудно.

Благодаря за вниманието.“

Тепик се замисли и му хрумна, че трябва да стори още нещо. Преди не знаеше как да го направи, но сега разбра, че всичко се свежда до числа, подредени по особен начин. Всичко магическо е просто начин да се опише светът с думи, които той не може да пренебрегне.

Тепик изпъшка от напрежение. Последва кратко усещане за ускорение. Копърко и ІІб се огледаха — блестящи лъчи бяха пробили праха и мъглата и превръщаха всичко наоколо в старо злато.

А след това се появи и слънцето.

Старшината предпазливо отвори капака, разположен в корема на коня. И след като очакваният порой от копия не се материализира, заповяда на Автознак да спусне въжената стълба, слезе по нея и се озърна в ледената сутрешна пустиня.

Новобранецът го последва на земята и заподскача от сандал на сандал върху пясъка, който сега беше почти замръзнал, а до обяд щеше да е като нажежено желязо.

— Ето — посочи старшината, — виждаш ли тсортянците, момче?

— Приличат ми на редица дървени коне, старшина. Този най в края е дори люлеещ се кон.

— Там ще да са офицерите. Ха! Тези тсортянци си мислят, че сме прости.

Старшината се разтъпка, пое чист въздух и се върна при стълбата.

— Хайде, момче.

— Защо се връщаме вътре?

Старшината се спря, поставил единия си крак на въжената стълба.