Тери Пратчет - Пирамиди

— От името на мъртвите — натърти Фар-ре-птах — твърдя, че ще бъдем свободни.

— Но царството ще се превърне в поредната малка страна — измънка Диос и за ужас на предците в очите му се появиха сълзи. — Всичко, което ни е скъпо, искате да пуснете в потока на времето. Без сигурност. Без напътствия. Подвластно на промяна.

— Значи ще си опита късмета — отсъди Тепикамон. — Отмести се.

Диос вдигна жезъла си. Змиите се размотаха и засъскаха срещу царя.

— Не мърдай! — заповяда жрецът.

Тъмна светкавица прескочи между предците. Изумен, Диос погледна жезъла си — никога не бе се държал така. Но в продължение на седем хиляди години жреците бяха вярвали дълбоко в сърцата си, че жезълът на Диос може да управлява този свят, а и другия.

Във внезапната тишина някъде отвисоко се чу слабо дрънкане на нож, който се вмъкваше между два черни мраморни блока.

Пирамидата пулсираше под Тепик, а мраморът беше хлъзгав като лед. Наклона се оказа толкова полезен, колкото бе очаквал.

Основното, каза си Тепик, е да не гледаш нагоре или надолу, а право напред към мрамора, като разделяш невъзможната височина на постижими откъси. Точно като времето. Ето как издържаме на безсмъртието — разрушаваме го, като го разчупваме на малки парченца.

Тепик бе доловил виковете, които се носеха отдолу, и погледна за миг през рамо. Едва бе изкачил една трета от пирамидата, но можеше да види тълпите отвъд реката — сиво цяло, нашарено с бели петънца от обърнати нагоре лица. По-наблизо беше бледата армия на мъртвите, застанали срещу малката сива групичка жреци с Диос начело. Водеше се някакъв спор.

Слънцето висеше на хоризонта.

Тепик се протегна нагоре, откри следващата пукнатина, намери нещо, за което да се хване…

Диос забеляза главата на Птакласп да се подава зад развалините и прати няколко жреца да го доведат. ІІб го следваше и носеше внимателно сгънатия си брат под мишница.

— Какво прави момчето? — попита Диос.

— O, Диос, той каза, че отива да осияе пирамидата — отвърна Птакласп.

— Как може да го направи?

— O, господарю, щял да затапи върха преди залез слънце.

— Възможно ли е? — обърна се Диос към архитекта.

ІІб се колебаеше.

— Може би.

— И какво ще стане? Ще се върнем ли във външния свят?

— Ами зависи дали измеренията ще си паснат както преди и дали са в стабилно състояние, или обратно — пирамидата ще се се държи като парче гума под налягане…

Гласът му затихна и замря под тежкия взор на Диос.

— Не знам — призна си ІІб.

— Обратно във външния свят… — изрече Диос. — Той не е нашият свят. Нашият свят е Долината. Нашият е свят на ред. Хората се нуждаят от ред.

Жрецът вдигна жезъла си.

— Това е синът ми! — извика Тепикамон. — Да не си посмял да му сториш нещо! Това е царят!

Редиците предци се размърдаха, но не можеха да се освободят от магията.

— Ъ-ъ, Диос — обади се Кууми. Диос се обърна и повдигна вежди.

— Каза ли нещо?

— Ъ-ъ, ако той е царят, ъ-ъ, аз, искам да кажа ние, мислим, че може би трябва да го оставиш да довърши каквото е започнал. Ъ-ъ, не мислиш ли, че това е наистина добра идея?

Жезълът на Диос хвърли къч и жреците усетиха студените окови да сковават крайниците им.

— Дал съм живота си за това царство — каза върховният жрец. — Давал съм го отново и отново. Аз го направих такова, каквото е. Не мога да му изменя сега.

И тогава видя боговете.

Тепик с лекота се изкачи още няколко метра и внимателно се протегна надолу да измъкне един нож от мрамора. Нямаше да стане, разбира се. Катеренето с ножове е подходящо само за онези къси и странни улички, а и по принцип не се ползваше с одобрение, защото предполага, че си избрал грешен път. Подобен начин на катерене не му беше полезен, защото не разполагаше с безкрайно количество ножове.

Тепик отново се озърна, когато смахнати набраздени сенки преминаха по предната стена на пирамидата.

Боговете бяха започнали да се връщат от залеза, където бяха заети с вечните си кавги.

С клатушкане и препъване те се запътиха към пирамидата през лехи и ниви. Дори и почти безмозъчни създания като тях проумяваха какво представлява тя. Може би дори се досещаха какво се опитваше да стори Тепик. Разнообразните животински муцуни не позволяваха да налучка точно настроението им, но имаха вид на много гневни.

— И тях ли ще контролираш, Диос? — попита царят. — И на тях ли ще кажеш, че светът не бива да се променя?

Диос погледна нагоре към съществата, които се блъскаха, докато преджапваха реката. Виждаха се прекалено много зъби и увиснали езици. Човешките им части бавно се отлюспваха. Лъвоглавия бог на Правдата, чийто име Диос си спомни като Път, използваше везните си, за да млати един от речните богове. Чефет, Кучеглавия бог на металните изделия, с ръмжене налагаше колегите си наслуки с чука си. А това е Чефет, помисли си Диос, богът, когото създадох да служи за пример на хората в изкуството на нежните творения, плод на красотата и фантазията.