Тери Пратчет - Пирамиди

— Използвай мозъка си, момче. Няма просто да дойдат и да вземат конете ни, ако видят, че се шляем наоколо, нали така? Логично е.

— Значи сте сигурен, че ще дойдат? — попита Автознак.

Старшината се намръщи.

— Виж, новобранец, всеки тъпанар, на който му хрумне, че ще влачим много коне, пълни с войници, е достатъчно смотан да завлече нашите коне до техния град. ОЕО.

— ОЕО ли, старшина?

— Казано иначе — качи се по проклетата стълба, момче.

Автознак отдаде чест.

— Разрешение да бъда извинен преди това, старшина?

— Извинен за какво?

— Извинен, старшина — повтори Автознак с нотка на отчаяние. — Имам предвид, че бях леко ограничен в коня, ако ме разбирате.

— Ще трябва да проявиш малко воля, ако искаш да останеш в конницата, синко. Наясно си, нали?

— Да, старшина. — Автознак бе съкрушен.

— Имаш една минута.

— Благодаря, старшина.

След като капакът над него се затвори, Автознак отиде до един от масивните крака на коня и го използва за нещо, за което не бе предназначен.

И точно тогава, докато зяпаше нехайно в далечината, изпаднал в дзен-будистко съзерцание, както често се случва в подобни моменти, във въздуха се чу леко припукване и цялата речна долина изскочи пред Автознак.

Това в никакъв случай не бива да се случва на младеж, потънал в размисъл. Особено ако му се налага сам да пере униформата си.

Морски бриз задуха в царството, като намекваше, не — по-скоро крещеше за сол, миди и потопени в слънце приливни вълни. Няколко объркани чайки закръжиха над некропола, където вятърът се щураше между падналите зидове и покритите с пясък гробници на древни царе. Птиците с едно просто действие на червата си казаха повече, отколкото Озимандис някога бе успял да изрази.

Вятърът беше приятно хладничък. Хората, излезли да оправят щетите, нанесени от боговете, почувстваха желание да се обърнат с лице към него, както рибите в езерце се обръщат към притока от прясна вода.

Никой не работеше в некропола. На повечето от пирамидите горните нива бяха отнесени и димяха като току-що угаснал вулкан. Тук-там блокове черен мрамор разваляха гледката. Един от тях едва не бе обезглавил хубавата статуя на Хат, Лешоядоглавия бог.

Предците бяха изчезнали, а и нямаше доброволци да ги търсят.

Около обед един кораб мина по Джел с опънати платна. На пръв поглед корабът се влачеше като дебел беззащитен хипопотам и едва след известно внимателно наблюдение можеше да се установи, че напредваше изключително бързо. Пусна котва точно пред двореца.

Скоро от кораба спуснаха лодка.

Тепик седеше на трона и гледаше как животът в царството се преподрежда подобно на счупено и залепено огледало, което отразява същата стара светлина по нов неочакван начин.

Никой не би могъл да каже на какво основание той седи на трона, но и никой друг не гореше от желание да се настани там, освен това всички с облекчение слушаха нарежданията, изречени със спокоен и уверен глас. Ако използваш спокоен и уверен глас, хората се оказваха способни на какво ли не, а царството бе свикнало със спокоен и уверен глас.

Освен това, даването на заповеди му помагаше да не обременява мозъка си с разни неща. Като например какво ще се случи по-късно. Поне боговете се бяха върнали в небитието си, което правеше вярата в тях много по-лесна, а и май тревата престана да никне под краката му.

Може би отново ще си сглобя царството, помисли си Тепик. Но пък тогава какво ще правя с него? Де да можем да намерим Диос. Той винаги знае какво трябва да се прави, това бе основното му качество.

Мъж от стражата си проби път през гъмжилото от жреци и благородници.

— Простете, ваше величество, един търговец иска да ви види. Казва, че е спешно.

— Не сега, човече. Представителите на тсортянската и ефебската армии ще дойдат да ме видят след час, а още много неща трябва да бъдат свършени преди това. Не мога да си губя времето с някакъв пътуващ търговец. Всъщност какво точно предлага?

— Килими, ваше величество.

— Килими?

Беше Чидър, ухилен като разрязан пъпеш, следван от част от екипажа. Търговецът се приближи от дъното на залата, като оглеждаше фреските и украсата. Понеже беше Чидър, вероятно оценяваше видяното и когато стигна до трона, на ум ограждаше общата сума в кръгче.

— Приятно местенце — отбеляза той, свеждайки хилядолетните архитектурни придобивки само до две думи. — Никога няма да познаеш какво ни се случи. Просто си плавахме край брега и изведнъж се появи река. В един момент скали, в следващия — река. Странно нещо, рекох си. Обзалагам се, че стария Тепик е там някъде.