Тери Пратчет - Пирамиди

— Казва се мост — обясни ІІб.

— Нещо подобно на акведукт ли? — попита Птакласп.

— По-скоро обратното. Водата преминава отдолу, а не по него.

— Аха. На цар… ицата няма да й хареса. Царското семейство винаги е било срещу оковаването на свещената река с язовири или бентове, или тям подобни.

ІІб му се ухили победоносно.

— Тя го предложи. И милостиво отбеляза, че можем да се погрижим за места, където хората да стоят и да хвърлят камъни по крокодилите.

— Тя ли каза това?

— Точните й думи бяха „големи остри камъни“.

— Не думай. — Птакласп се обърна към другия си син. — Ти сигурен ли си, че си добре?

— Чувствам се чудесно, татко — отвърна ІІа.

— Не усещаш ли главоболие или нещо подобно?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Само дето още не си започнал да пресмяташ цената. Помислих, че още се чувстваш плос… неразположен.

— Царицата бе благосклонна да ме помоли да хвърля поглед на царските финанси — осведоми го ІІа. — Каза, че жреците не могат да смятат.

Последното му преживяване не бе оставило у ІІа други странични последствия освен способността да мисли под прав ъгъл спрямо всички останали.

Той си седеше, цъфнал в усмивка, докато мозъкът му изчисляваше стойността на тарифите, пристанищните такси и сложна система на ДДС, която вероятно в скоро време щеше неприятно да изненада предприемчивите търговци от Анкх-Морпорк.

Птакласп се замисли за всичките тези мили девствен Джел без нито един мост. А сега имаше под ръка много късове обработен камък навсякъде, и то с милиони тонове. Човек никога не знае, може би на мостовете щеше да остане място за някоя статуя. На Птакласп му се намираше една подходяща.

Мъжът постави ръцете си върху раменете на синовете си.

— Момчета, всичко е направо квантово.

Залязващото слънце огря също Копърко и Ембри, въпреки че в техния случай лъчите му изминаха обиколен път през светлинна шахта на дворцовата кухня. Двамата се бяха озовали там без видима причина. Просто да си в залата за балсамиране абсолютно сам бе доста потискащо.

Кухненските работници ги заобикаляха, като отчитаха ореола от непробиваема тъга, обгърнала двамата балсаматори. И в най-добрите времена службата им не изискваше особена общителност, затова балсаматорите не се сприятеляваха лесно. Освен това пиршеството по случай коронясването трябваше да бъде подготвено навреме.

Двамата седяха сред оживлението, взрели се в бъдещето над кана бира.

— Предполагам, че Глуенда може да поговори с баща си — смотолеви Ембри.

— Точно така, момче — поощри го Копърко уморено. — Там има бъдеще. Хората винаги ще имат нужда от чесън.

— Страшно скучна работа е чесънът — изръмжа Ембри с необичаен гняв. — А и не срещаш нови хора. Именно това харесвах в нашата работа. Винаги работиш с нови лица.

— Никакви пирамиди повече — промълви Копърко без злоба. — Така каза тя. Свършил си добра работа, Копърко, каза тя, но ако ще и с писъци и крясъци ще въведа тази страна във Века на Плодния прилеп.

— Кобрата.

— Какво?

— Века на Кобрата, не на Прилепа.

— Все едно — махна с досада Копърко и тъжно погледна в халбата си.

Сега това е проблемът, помисли си той. Човек трябва да помни в кой век се намира.

Мъжът погледна към поднос със студени закуски. Това беше модно в днешно време. Всеки се месеше…

Копърко вдигна една маслина и я заобръща в пръстите си.

— Не мога да кажа, че за мен е същото — каза Ембри, като пресуши халбата си. — Но съм уверен, че ти беше много горд, господарю… тоест, Копърко. Та нали шевовете ти издържаха на такова натоварване!

Без да сваля очи от маслината, Копърко посегна замаяно към колана си, откъдето извади един от малките ножове за фина употреба.

— Сигурно трябва да ти е било много тъжно, че всичко свърши — упорстваше Ембри.

Копърко се завъртя към светлината, като дишаше тежко.

— Все пак ще ти мине — увери го Ембри, — важното е да не се оставиш да ти глозга мозъка…

— Сложи тази костилка някъде — помоли го Копърко.

— Моля?

— Остави костилката някъде.

Ембри вдигна рамене и я взе от пръстите му.

— Така — каза Копърко с трептящ от целеустременост глас. — Сега ми подай резенче червена чушка…

Слънцето огря и делтата — малкия безкрай от островчета тръстика и кални плитчини, където Джел трупаше наносите на континента. Блатни птици ловяха риби сред зеления лабиринт от стъбла, а хиляди мушички танцуваха на зиг-заг по възсолената вода. Тук поне времето никога не бе замръзвало, защото два пъти в денонощието делтата вдишваше студената освежаваща вода на прилива.