Тери Пратчет - Пирамиди

И сега напираше, покритите с пяна вълнички се процеждаха между тръстиката.

Тук-там плаваха мокри и древни размотани превръзки, размърдваха се за момент като невероятно стари змии, а след това без излишен шум се разложиха във водата.

— ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕОБИЧАЙНО.

— Съжаляваме. Вината не е наша.

— КОЛКО СТЕ?

— Опасявам се, че над 1300.

— ДОБРЕ… МОЛЯ, ПОДРЕДЕТЕ СЕ НАДЛЕЖНО НА ОПАШКА.

Тико разглеждаше празната си хранилка.

Хранилката представляваше подмножествво на множеството „сено“, съдържащо променливи стойности между нула и К.

Нямаше никаква сено в нея. Всъщност може и да имаше отрицателно количество сено, но за гладен стомах разликата не беше от особен интерес.

Откъдето и да погледнеше нещата, отговорът винаги бе същият. Класическо просто равенство. В него имаше определена елегантност, която Тико в момента не беше в състояние да оцени.

Почувства се експлоатиран и измамен. В това нямаше нищо необикновено, тъй като представляваше нормалното състояние на духа за една камила. Животното търпеливо чакаше клекнало, докато Тепик стягаше дисагите си.

— Няма да ходим в Ефеб — говореше Тепик, може би на камилата. — Ще отидем до Кръглото Море, може би в Куирм или към планината Овнерог. Има най-различни места. Може дори да потърсим някой от онези изгубени градове, а? Мисля, че ще ти хареса.

Грешка е да се опитваш да развеселиш камила. По-добре да изсипеш кошница сладки в черна дупка.

Вратата в далечния край се отвори. Беше жрец, който изглеждаше доста разтревожен. Напоследък на жреците им се падаше много неприсъщо за тях търчане из двореца.

— Ъ-ъ… — започна той. — Нейно величество ви заповядва да не напускате царството. — Жрецът се изкашля. — Ще има ли отговор?

Тепик се замисли.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че ще има.

— Значи да й предам, че ще отидете при нея след малко, така ли? — попита с надежда жрецът.

— Не.

— Лесно ви е да го кажете — промълви жрецът кисело и изчезна.

След няколко минути бе заменен от Кууми с почервеняло лице.

— Нейно величество настоява да не напускате царството.

Тепик се качи на гърба на Тико и леко сръчка камилата.

— Не се шегува — добави Кууми.

— Сигурен съм.

— Наясно сте, че може да нареди да ви хвърлят на свещените крокодили, нали?

— Не съм виждал много от тях напоследък. Добре ли са? — попита Тепик и потупа камилата още веднъж.

Излезе на острата като бръснач светлина по утъпканите улици, чиято повърхност времето бе направило по-твърда от камък. Беше препълнено с хора и никой не забеляза Тепик.

Чувството беше прекрасно.

Младежът продължи към границата и не спря, докато не достигна стръмния склон, а долината остана зад гърба му. Горещият вятър на пустинята разтресе бодливите храсти, а той отведе Тико на сянка и се изкачи малко по-нагоре по скалите да погледне назад.

Долината беше стара, толкова стара, че можеш да повярваш, че е била създадена първа и е наблюдавала как се оформя останалият свят около нея. Тепик полегна, облегнал глава на ръцете си.

Разбира се, долината се бе направила стара. В продължение на хиляди години тя внимателно се бе отърсвала от бъдещето. Сега промяната се бе сблъскала с нея както земя се сблъсква с яйце.

Измеренията вероятно бяха по-сложни, отколкото си ги представяха хората. Вероятно времето също. Вероятно и хората, въпреки че те бяха по-предсказуеми.

Тепик наблюдаваше как стълб от прах се издигна пред двореца и се придвижи през града, през тесния разрез от ниви, изчезна за минута в групичка палми близо до склона и се появи отново в края на хълма. Далеч преди да я види, той знаеше, че някъде в облака прах присъства колесница.

Тепик слезе от скалите и търпеливо зачака до пътя. След време колесницата изтрака покрай него, спря се, тромаво се завъртя в тясното пространство и се върна.

— Какво ще правиш? — кресна Птраци. Тепик се поклони.

— И без никакви такива — нервира се тя.

— Не ти ли харесва да си царица?

Птраци се поколеба.

— Да — призна, — харесва ми…

— Разбира се, че ти харесва. В кръвта ти е. В миналото хората са се избивали един друг като тигри. Братя срещу сестри, братовчеди срещу чичовци. Ужасно.

— Не можеш да си тръгнеш! Имам нужда от теб!

— Имаш си съветници — каза Тепик меко.

— Не за това си мислех — намръщи се Птраци. — А и имам под ръка само Кууми, пък него за нищо не го бива.

— Провървя ти. Аз бях с Диос, а него го биваше. Кууми ще се справи по-добре, можеш да научиш много, като не слушаш каквото ти казва. Можеш далеч да стигнеш с некадърни съветници. Освен това съм сигурен, че Чидър ще ти помогне. Пълен е с идеи.