Тери Пратчет - Пирамиди

— Значи знаеш къде има вода, така ли? — попита Тепик.

„… е/27. Единадесет мили…“

Птраци яростно го погледна с оградените си с черни кръгове грим очи.

— Искаш да кажеш, че ти не знаеш? Завел си ме в пустинята, без да знаеш къде можем да намерим вода?

— Всъщност… очаквах, че ще мога да взема малко със себе си!

— Дори и не си помислил за това!

— Слушай, не можеш да ми държиш такъв тон! Аз съм цар! — Тепик млъкна. — Абсолютно си права. Изобщо не помислих. Там, откъдето идвам, ръми почти всеки ден. Съжалявам.

— Кой ръмжи почти всеки ден? — Птраци повдигна вежди.

— Не ръмжи, а ръми. Нали знаеш, много ситни капки вода падат от небето.

— Каква глупава приумица. Откъде точно идваш?

Тепик изглеждаше отчаян.

— Мястото, откъдето идвам, е Анкх-Морпорк. Мястото, откъдето съм тръгнал, е тук.

Той се вгледа надолу в дирята. От такова разстояние, ако знаеш какво точно търсиш, можеше да видиш тънка цепнатина в скалите. Тя ги обрамчваше нагоре и от двете страни във формата на вертикална следа с дебелината на начертана линия, която небрежно бе побрала в себе си цяло речно царство и 7000 години история.

Тепик бе мразил всеки миг от времето, прекарано там. Сега царството се сви в себе си, без да го приеме. И понеже не можеше да се върне в него, много му се прииска да го стори.

Отиде до пукнатината и закри с ръка едното си око. Нужно бе само малко да извъртиш главата си и… Царството за кратко премина пред очите му и изчезна. Направи още няколко опита, но не успя да го види отново.

Ако можеше да раздалечи скалите достатъчно една от друга? Не, каза си той, това е глупаво. Не можеш да влезеш в линия. Линията няма ширина — всеизвестен геометричен факт.

Тепик чу Птраци да се приближава зад него, а в следващия момент усети ръцете й на врата си. За секунда се зачуди откъде бе научила Смъртния Хват на Душевното Пречистване, когато пръстите й започнаха внимателно да масажират мускулите му. Напрежението му се топеше благодарение на умелите ласки, както топка лой под нажежен нож. Потръпна, когато умората му го напусна.

— Приятно е.

— Обучавани сме за подобни неща. Сухожилията ти имат възли като топчета за пинг-понг.

Тепик с благодарност се отпусна на един от големите заоблени камъни в основата на скалата и позволи ритъмът на пръстите й да разплете проблемите на нощта.

— Не знам какво да сторя — прошепна той. — Това определено е приятно.

— Да си прислужница не означава само да белиш грозде — каза Птраци. — Първо научаваме, че когато господарят е имал тежък ден, не е най-подходящо да се предложи Срещата на Лисицата и фурмата. Кой казва, че трябва да правиш каквото и да било?

— Чувствам се отговорен — Тепик се протегна като котарак.

— Ако знаеш къде да намеря цитра, мога да ти изсвиря нещо успокояващо — предложи Птраци. — Стигнала съм до „Вечеринката на Таласъмите“ в Първи Том.

— Имам предвид, че един цар не бива да позволи царството му просто ей така да изчезне.

— Останалите момичета знаят нотите и всичко останало — продължи Птраци тихичко, докато му масажираше раменете. — Но старият цар винаги казваше, че предпочита да слуша мен. Казваше, че го развеселявам.

— Искам да кажа, че ще започнат да му викат Изгубеното Царство — смотолеви сънено Тепик. — Как бих се почувствал тогава, а?

— Казваше също, че харесва как пея. Всички останали твърдяха, че песента ми звучи като ято лешояди, току-що видели умряло магаре.

— Тоест „Цар на Изгубеното Царство“ звучи просто ужасно. Трябва да си го възвърна.

Тико бавно повдигна масивната си глава, за да проследи полета на една блуждаеща муха. Дълбоко в мозъка му премигваха малки колонки червени числа, определяпщ вектори, скорости и височини. Разговорите между човешките същества рядко го интересуваха, но му мина през ума, че мъжете и жените винаги се разбират най-добре, когато никой не слуша внимателно думите на другия. При камилите беше значително по-просто.

Тепик се вгледа в линията, очертала скалите. Геометрия. Това беше отговорът.

— Ще отидем в Ефеб — каза той. — Там знаят всичко за геометрията, а и имат някои много немислими хрумвания. В момента се нуждая именно от разюздани идеи.

— Защо носиш всички тези ножове и там подобни? Ама честно?

— Ъ-ъ-ъ?Моля?

— Всички тези ножове. За какво са ти?

Тепик се замисли върху въпроса.

— Предполагам, че не се чувствам напълно облечен без тях.

— Аха.

Птраци прилежно започна да търси нова тема за разговор. Намирането на Забавни Теми на Разговор също беше част от задълженията на прислужничката. Тя никога не се бе справяла добре в тази област. Останалите момичета разполагаха с огромен асортимент: като започнеш от любовните навици на крокодилите и стигнеш до размисли за живота в Отвъдното. Птраци трудно се сещаше за каквото и да било освен за времето.