Тери Пратчет - Пирамиди

— Защо имаше искри? — попита Птакласп.

— Струва ми се, че малко прилича на сияние на пирамида.

Птакласп не би стигнал там, където беше днес… не, поправи се, не би стигнал там, където бе до вчера, без умението си да намира положителни страни и на най-смахнатите ситуации.

— Поне ще спестим от дрехи — проточи той. — Може просто да си ги рисува върху себе си.

— Не мисля, че си съвсем наясно с положението, татко — каза морно ІІб. Седна до баща си и се загледа към двореца през реката.

— Нещо става там — промълви Птакласп — Мислиш ли, че са забелязали пирамидата?

— Не бих се изненадал. Все пак се е завъртяла с деветдесет градуса.

Птакласп погледна през рамо и бавно кимна.

— Чудно нещо. Леко нестабилна от структурна гледна точка.

— Татко, това е пирамида! Трябваше да задействаме сиянието й. Казах ти! Силите са прекалено…

Сянка покри и двамата. Те се огледаха. Вдигнаха глави. Погледнаха още по-нагоре.

— Майчице! — ахна Птакласп — Това е Хат, Лешоглавият Бог…

Ефеб се простираше пред тях — класическа поема от бял мрамор, която си гледаше кефа около скалата си в залив от великолепно синьо…

— Какво е това? — попита Птраци, след като го разгледа критично.

— Морето — отвърна Тепик. — Разказах ти за него, нали си спомняш. Вълни и тям подобни.

— Нали уж било зелено и бурно?

— Понякога.

— Хмм…

Тонът й подсказваше, че не го одобрява особено, но преди да обясни защо, чу гневна гълчава. Виковете идваха иззад близката пясъчна дюна.

Върху дюната имаше надпис „Място за Проверка на Аксиоми“ на няколко езика.

Под него с малко по-дребен шрифт бе добавено:

„Внимание — несъгласувани постулати.“ Докато четяха надписа, или поне докато Тепик го четеше, иззад дюната звънна тетива, последвана от леко щракване и една стрела профуча над главите им. Тико я погледна за миг, завъртя глава и се вторачи в малка точка в пясъка.

Секунда по-късно стрелата се заби точно в нея. Тогава камилата провери колко тежест отчитаха краката й и с дребно изчисление установи, че имаше минус двама души на гърба си. Допълнително сумиране показа, че са прибавени към дюната.

— Това защо го направи? — попита Птраци, плюейки пясък.

— Някой стреля по нас!

— Съмнявам се. Едва ли са знаели, че сме тук, нали? Нямаше нужда да ме събаряш така на земята.

Тепик трябваше да признае, макар и с неохота, че беше права, след което внимателно се устреми нагоре по ронещата се повърхност на дюната. Гласовете отново спореха.

— Да се откажем ли?

— Просто не разполагаме с правилни изчисления на всичките параметри.

— Знам точно какво не достига.

— И, моля, какво е то?

— Не достигат проклетите костенурки! Ето какво не достига!

Тепик внимателно подаде глава над дюната. Видя голям празен район, обграден със сложна система от знаци и знамена. Виждаха се една-две сгради представляващи в по-голямата си част клетки, и още доста други заплетени конструкции, които Тепик не можеше да разпознае. В средата на всичко това имаше двама мъже, единият малък, дебел и червендалест, другият — висок и тънък, с неуловимо излъчване на власт. Двамата бяха облечени с чаршафи. Скупчени около тях и почти голи стояха група роби. Един от тях държеше лък.

— Във всеки случай това е жестоко — отсъди високият. — Горките малки създания. Изглеждат толкова тъжно, като размахват крачетата си.

— Логически е невъзможно стрелата да ги уцели! — Дебелият мъж вдигна ръцете си във въздуха — Не би трябвало да става така! Сигурно ми даваш неправилния вид костенурка — добави той обвинително.

— Трябва да опитаме отново с по-бързи костенурки!

— Или по-бавни стрели?

— Възможно, възможно.

Тепик усети леко пълзене до брадичката си. Покрай него се придвижваше малка костенурка. Върху черупката й се забелязваха следи от отскочили стрели.

— Ще опитаме за последен път — реши дебелият и се обърна км робите. — Вие там, отидете и намерете костенурката!

Малкото влечуго погледна Тепик с надежда, примесена с молба. Той го зяпна, след което го вдигна и внимателно го скри зад един камък.

Плъзна се обратно по дюната при Птраци.

— Там става нещо изключително странно — обясни той. — Стрелят по костенурки.

— Защо?

— Мен ли питаш? Изглежда смятат, че костенурките трябва да са по-бързи.

— Какво? По-бързи от стрела?

— Казах ти — шантава работа. Ти стой тук. Ще свирна, ако е безопасно, да ме последваш.

— Ами ако не е безопасно?

— Ще пищя.