Тери Пратчет - Пирамиди

Тишина. Жрецът забеляза, че всички се бяха вторачили в него. След това някой проговори.

— Защо си се разкрещял в тази неразбория?

— Съжалявам. Не знам какво ми стана.

Жрицата на Сардук, Богиня на Пещерите, изпръхтя.

— Ами ако някой от тях го бе изпуснал? — изсъска тя.

— Но… но… — Той преглътня — Не е възможно, нали? Не и наистина, нали?? Сигурно всички сме се натровили или слънчасали, или нещо подобно. Защото, искам да кажа… всеки знае, че боговете не са… искам да кажа, слънцето представлява голямо кълбо горящ газ, нали така, и се движи около света всеки ден, а… такова де, боговете… Ами нали знаете, хората имат много голяма нужда да вярват в нещо… не ме разбирайте погрешно.

Въпреки че главата му жужеше от коварни мисли, Кууми бе по-бърз от останалите си колеги:

— Хванете го, момчета!

Четирима жреца хванаха злощастния поклонник на домакинските прибори за ръцете и краката и го дариха с високоскоростен полет над камъните до края на балкона, през парапета, право в калните води на Джел.

Той изплува на повърхността, плюейки вода.

— Това пък защо го направихте? Всички знаете, че съм прав! Никой от вас не…

Във водите на Джел мързеливо се отвори огромна челюст и жрецът изчезна, а в същото време огромната крилата фигура на Скраб прожужа заплашително над двореца и отлетя към планините.

Кууми избърса потта от челото си.

— На косъм беше.

Колегите му кимнаха вгледали се в изчезващите вълнички. Джелибейби изведнъж се бе превърнало в агресивно място за честните скептици. Съмнението можеше да те докара до там, че да те сграбчат във въздуха и да ти откъснат ръцете и краката.

— Ъ-ъ — отрони някой от жреците — Сефут ще е леко бесен, не мислите ли?

— Да приветстваме всички Сефут — казаха в хор за всеки случай.

— Не виждам защо — промърмори един стар жрец в края на тълпата. — Проклет майстор на ножа и вилицата.

Жреците го сграбчиха и, без да обръщат внимание на протестите му, го хвърлиха в реката.

— Да приветстваме всички… — Млъкнаха. — Той на какво беше върховен жрец?

— Не беше ли Бану, Козоглавия Бог на Козлите?

— Да приветстваме всички Бану, навярно — изпяха в един глас, докато свещените крокодили се насочиха към жертвата си като подводници.

Кууми умолително вдигна ръце. Казано е, че за всяко време има най-подходящ човек. Кууми бе най-подходящ човек за коварни и неприятни времена, а под голото му теме някои умозаключения започваха да излизат наяве подобно на затворници, прекарали години наред в килия. Жрецът не беше сигурен все още какво точно представляваха, но общо взето, включваха боговете, новото време, нуждата от силна ръка в царството, а може би и полагането на Диос в най-близкия крокодил. Самата мисъл го изпълваше с непозволена наслада.

— Братя! — провикна се той.

— Моля, моля — възропта жрицата на Сардук.

— И сестри…

— Благодаря ви.

— Да възликуваме!

Скупчилите се жреци стояха в пълна тишина. Това беше радикално нов подход, който не им бе хрумвал досега. Кууми погледна лицата им, обърнати към него, и усети вълнение различно от всяко друго. Всички бяха загубили ума и дума от страх и очакваха той… той… да им каже какво да сторят.

— Да! — продължи. — И наистина часът на боговете…

— …и богините… — … да, и богините, вече е настъпил!

Ъ-ъ.. Сега какво? Като опреше до същината, какво да им каже да правят? И след това си помисли:

„Няма значение. Достатъчно е да звуча убедително. Старият Диос винаги ги подкарваше, той никога не ги водеше. Без него те се залутаха във всички посоки като овце.“

— Та, братя… и сестри, разбира се… трябва да се запитаме, трябва да се запитаме, трябва… ъ-ъ… да. — Гласът му си изпълни със нова увереност. — Да, трябва да се запитаме защо е настъпил часът на боговете. Без съмнение, защото не сме ги почитали достатъчно усърдно. Всички сме, ъ-ъ, сме се покланяли на гравирани идоли.

Жреците си размениха объркани погледи. Наистина ли? Как точно се прави това?

— Ами… да, ами какво ще кажете за жертвоприношенията? Беше време, когато жертвоприношението си беше жертвоприношение, а не някакво аматьорско размотаване с пилета и цветя.

Тези думи накараха няколко души да се изкашлят.

— За девици ли става въпрос? — попита неуверено един от жреците.

— Ъ-хъм…

— И за девствени младежи, разбира се — бързо добави той.

Сардук бе една от по-древните богини, чиито последователки палуваха в свещените горички. Самата мисъл, че богинята обикаляше страната някъде, в кръв до лактите, караше човек да се просълзи от ужас.