Тери Пратчет - Пирамиди

— И никой от нас не взима на сериозно тези налудничави слухове за изчезването на царя. Несъмнено става дума за безумни преувеличения без каквото и да било основание — добави Кууми.

Жреците закимаха, а междувременно във всеки ум мъничка клюкичка размърда опашчица.

— Какви слухове? — попита Диос с половин уста.

— Така че разкрий пред нас, господарю, пътя, по който трябва сега да поемем.

Диос се разколеба. Не знаеше какво да стори. За него всичко това беше ново усещане. Настъпваше Промяна.

Единственото, за което можеше да се сети, онова, което напираше в мозъка му, бяха думите от Ритуала на Третия Час, който бе изпълнявал по това време… откога? От твърде отдавна. А също би трябвало преди много време да се е оттеглил за отдих, но така и не бе дошъл подходящият момент, все нямаше достатъчно способен заместник, биха били загубени без него, царството щеше да потъне, надеждите на всички щяха да пропаднат, ако той не беше с тях, и той бе прекосявал реката… Всеки път се кълнеше, че му е за последно, но никога не беше за последно, дори когато крайниците му бяха обзети от студенина, а десетилетията станаха по-дълги. Сега царството се нуждаеше от него, но думите на Ритуала на Третия Час бяха задръстили пътищата на мозъка му и спираха всякакъв опит за циркулация на мисли.

— Ъ-ъ — каза той.

Тико преживяше доволно. Тепик го бе вързал прекалено близко до маслиново дръвче, което в момента страдаше от летално окастряне. Понякога камилата спираше, поглеждаше нагоре към чайките, които кръжаха навсякъде над Ефеб, и ги подлагаше на кратък, смъртоносен обстрел с костилки.

В мозъка му се въртеше интересна нова теория в сферата на Тау-измерната физика, която обединяваше време, пространство, магнетизъм, гравитация, и, по някаква причина, цветно зеле. Периодично издаваше звук, наподобяващ далечен минен взрив, което доказваше, че всичките му стомаси функционират идеално.

Птраци седеше под дървото и хранеше костенурката с лозови листа.

Горещината пращеше и се люпеше по белите стени на хана, но Тепик си казваше: „Колко се различава от жегата в Старото Царство. Там дори горещината е древна, въздухът е гъст и безжизнен и те притиска като порок, просто чувстваш, че е сътворен от твърдо сварени векове.“ Тук морският бриз променяше въздуха. По краищата се усещаха кристалчета морска сол. Беше примесен с вълнуващ лек привкус на вино. Всъщност не чак толкова лек — Ксено вече бе на две амфори. Това бе мястото, където нещата запретваха ръкави и започваха.

— И все пак не мога да разбера историята с костенурката — изговори малко затруднено.

Току-що бе отпил първата си глътка ефебско вино и то сякаш калайдиса гърлото му.

— ’Ного е просто — увери го Ксено. — Слушай, да кажем, че тази костилка е стрелата, а тази… — той се завъртя безцелно — …тази зашеметена чайка е костенурката. Сега, ако пуснеш стрелата, тя се придвижва оттук до чай… до костенурката, прав ли съм?

— Предполагам, но…

— Но през това време чайк… костенурката се е отместила малко, нали така? Прав ли съм?

— Предполагам — отвърна безпомощно Тепик. Ксено го погледна тържествуващо.

— Значи стрелата трябва да се придвижи още малко, нали така, за да достигне мястото, където костенурката е сега. В същото време костенурката е литна… пропълзяла още малко напред, признавам, че не е напреднала особено, но не трябва да е много, прав ли съм? Така че стрелата също трябва да отиде още малко нататък, но основното е, че докато стрелата стигне сегашното местоположение на костенурката, костенурката вече не е там. Значи, ако костенурката продължава да се движи, стрелата никога няма да я улучи. Ще продължава да се приближава до нея, но никога няма да я уцели. QЕВ 24 24 Лат. — Това искам да докажа и го доказах. .

— Прав ли си? — вметна Тепик неволно.

— Не е — каза студено Ибид. — Дузина костенурки на шиш доказват, че не е прав. Проблемът на моят приятел тук е, че не знае разликата между постулат и метафора на човешкото съществувание. Или дупка в земята.

— Вчера не успях да я уцеля! — отвърна му Ксено.

— Забелязах. Едва дръпна тетивата. Наблюдавах те.

Отново започнаха да спорят.

Тепик се вгледа в чашата си. Тези мъже са философи, помисли си. Така му бяха казали. Следователно мозъците им са толкова големи, че побират идеи, на които никой друг не би обърнал внимание за повече от пет секунди. Например на път за хана Ксено му бе обяснил защо е логически невъзможно някой да падне от дърво.