Тери Пратчет - Пирамиди

— Ние влязохме през задната врата — добави Ембри, паднал на колене. — Прости ни, о, господарю на правдата, който се е върнал да ни донесе великата си мъдрост и така нататък. Съжалявам за случката с Глуенда. Беше момент на таквоз, луда страст, не можахме да се овладеем. Освен това аз…

Копърко му махна и момчето изпадна в благочестиво мълчание.

— Извинете ме — каза той на мумията на царя. — Може ли да поговорим насаме за малко? Като мъж с…

— Мъж с труп ли? — подсказа царят в стремежа си да го улесни. — Разбира се.

Двамата отидоха в другия край на стаята.

— Истината е, о, благочестиви… — зашепна Копърко съзаклятнически.

— Хайде да пропуснем всичко това — прекъсна го бързо царят. — Мъртвите не държат на официалности. „Царю“ е напълно достатъчно.

— Истината е, о… царю — Копърко почувства лека тръпка от подобно отношение на равен с равен, — младежът Ембри мисли, че вината е изцяло негова. Повторих му хиляда пъти, че боговете не биха направили всичко това само заради едно подрастващо момче с естествени нужди, ако схващате какво имам предвид.

— Дори за минута не бих си го помислил. Ако беше така, никога нямаше да се отървем от тях.

— Това му казах и аз — съгласи се Копърко с огромно облекчение. — Той е добро момче, сър, просто майка му има доста странни възгледи относно религията. Никога нямаше да се отървем от тях, бяха точните ми думи. Много ще съм ви благодарен, ако просто поговорите с него, сър, нали разбирате, да го успокоите…

— С удоволствие — склони царят. Копърко се приближи още малко.

— Истината е, сър, че тези богове, сър, не са наред. Наблюдавахме ги. Поне аз ги наблюдавах. Качих се на покрива. Ембри се скри под пейката. Не са наред, сър!

— Какво им е?

— Ами те са тук, сър. Не е редно, нали? Искам да кажа — наистина тук. Просто се разхождат наоколо, бият се помежду си и крещят на хората. — Озърна се, преди да продължи. — Между нас да си остане, сър, не ми изглеждат много умни.

Царят кимна.

— Какво правят жреците по този въпрос?

— Видях, че се хвърляха един друг в реката, сър.

Царят кимна отново.

— Звучи ми логично. Най-сетне им се е наместил умът в главата.

— Знаете ли какво мисля, сър? Всичко, в което сме вярвали, се сбъдва. Чух и още нещо, сър. Тази сутрин, ако беше сутрин, защото слънцето се въргаля навсякъде, а и то е едно слънце… Та тази сутрин няколко войника се опитаха да избягат по пътя за Ефеб и знаете ли какво откриха?

— Какво?

— Откриха, че пътят, сър, води обратно насам! — Копърко отстъпи крачка назад, за да може подобре да опише сериозността на откритието. — Групичката достигнала скалите, а изведнъж се оказа, че вървят по пътя от Тсорт. Пътят някак си води сам до себе си. Ние сме затворени, сър. Затворени с боговете си.

А аз съм затворен в тялото си, помисли си царят. Всичко, в което сме вярвали, се е сбъднало? Но онова, в което вярваме, не е същото, в което си въобразяваме, че вярваме.

Представяме си, че боговете са мъдри, справедливи и могъщи, а всъщност смятаме, че са досущ като тате след дълъг изморителен ден. И уж вярваме, че отвъдният свят е нещо като рай, ама си мислим, че се пренасяме там с телата си. Ето, и аз съм тук, и никога няма да се измъкна. Никога.

— Какво казва синът ми по въпроса?

Копърко се изкашля. Това бе зловещото изкашляне. Испанците използват обърнат въпросителен знак да отбележат, че това, което следва, е въпрос. Тази особена кашлица отбелязваше, че онова, което следва, е надгробна песен.

— Не знам как да ви го кажа, сър.

— Изплюй камъчето, човече.

— Сър, разправят, че синът ви е мъртъв, сър. Казват, че се самоубил и избягал.

— Самоубил се?

— Съжалявам, сър.

— А след това избягал?

— На камила, казват.

— Очевидно водим доста активен задгробен живот в семейството — отбеляза сухо царят.

— Моля?

— Искам да кажа, че двете събития могат да се смятат за взаимно изключващи се.

Лицето на Копьрко придоби добронамерено изражение на обърканост.

— Не може и двете да са верни — услужливо допълни царят.

— Хъм…

— Е, добре де, но аз съм извънреден случай — сопна се царят. — В това царство вярваме в живот след смъртта само след като си мумиф…

Царят спря. Бе твърде ужасно да мисли за това. Все пак правеше точно това за известно време.

— Трябва да предприемем нещо — каза той.

— За сина ви ли, сър?

— Стига си се занимавал със сина ми, той не е мъртъв, щях да знам ако беше — отсече царят. — Той може сам да се грижи за себе си, все пак ми е син. Това, което ме безпокои, са предците ми.