Тери Пратчет - Пирамиди

Цар Тепикамон XXVII отвори очи. Колко е тъмно, мътните го взели, помисли си. Тогава установи, че чува туптенето на сърцето си, приглушено и на известно разстояние от него.

И се сети.

Беше жив. Отново жив. Този път — раздробен на части.

Някак си си бе представял, че ще го сглобят, когато стигне в Отвъдното, подобно на моделите на Гринджър.

Вземи се в ръце, човече, помисли си той.

Само от теб зависи дали ще се стегнеш. Точно така, каза си той. Има поне шест кани. Значи очите ми трябва да са в една от тях. Ще е добре да махна капака, та да видим срещу какво сме се изправили.

Щеше да се наложи да използва ръце, крака и пръсти.

Щеше да е наистина сложничко.

Вкочанените стави на царя се размърдаха, той се протегна неуверено и напипа нещо тежко. То създаде впечатлението, че може да поддаде, така че той намести другата си ръка — изключително странно чувство — и бутна.

Последва далечно тупване, а след това ясно усещане за пространственост се разкри над него. Царят се надигна, като не спираше да скърца.

Стените на церемониалния саркофаг все още го притискаха навътре, но за своя изненада царят с едно движение на ръката ги избута настрани, сякаш бяха от хартия. Сигурно е заради марината и пълнежа, помисли си — придават допълнителна тежест.

Царя напипа пътя си до края на плочата, смъкна натежалите си крака на земята и след кратка пауза, причинена от навика му да се позадъхва, направи първите си несигурни крачки на прясно възкръснал.

Оказа се невероятно трудно да се ходи с напълнени със слама крака, когато мозъкът, определящ действията, се намира в кана на няколко метра, но царят успя с опипване да стигне до стената и се придвижи покрай нея, докато се сблъска с нещо, което му подсказа, че е стигнал рафта със стъклениците. Тепикамон отвъртя капачката на първата и внимателно бръкна вътре.

Това трябва да ми е мозъкът, рече си той трескаво, защото грисът не се гърчи така. Намерих си собствените мисли, ха-ха.

Царят пробва още няколко стъкленици, докато взрив от светлина му подсказа, че е открил съда с очите си. Наблюдаваше как собствената му мумифицирана ръка посегна към тях, придобивайки огромни размери, и внимателно ги загреба.

Струва ми се, че това са най-важните части, помисли си. Останалите могат да почакат за по-нататък. Може би когато ми се наложи да хапна и прочее.

Обърна се и установи, че не беше сам. Копърко и Ембри го наблюдаваха. За да се заврат по-назад в далечния ъгъл на стаята трябваше да придобият триъгълни гърбове.

— А. Привет вам, добри хора. — Царят съзнаваше, че гласът му звучи някак кухо. — Чувал съм толкова неща за вас, бих искал да ви стисна ръцете. — Той погледна надолу. — Само че моите са доста натъпкани в момента.

— Гккк — каза Ембри.

— А не бихте ли могли да ме посглобите малко? — обърна се царят към Копърко. — Между другото, шевовете ти са много здрави. Чудесна работа.

Професионална гордост успя да пречупи страховата бариера на Копърко.

— Вие сте жив?

— Нали тъкмо в това бе основният замисъл?

Копърко кимна. Разбира се, че това е замисълът. Винаги го бе вярвал. Просто никога не е мислил, че наистина става. Но си беше факт, а първите думи… е, почти първите думи хвалеха работата му с иглата. Гърдите му се изпъчиха. Никой друг в Гилдията не бе поздравен от потърпевш.

— Виждаш ли — Копърко каза на Ембри, чиито плешки правеха сърцат опит да издълбаят стената. — Чу ли какво казаха на господаря ти?

Царят си замълча. Взе да му просветва, че нещата не бяха съвсем наред. Разбира се, че Отвъдният Свят е като този, само че по-добър, и без съмнение в него има много слуги и тям подобни. Но като цяло приличаше твърде много на този свят. Беше почти сигурен, че Копърко и Ембри не би трябвало да са пристигнали засега. Царят винаги си бе представял, че простолюдието разполагаше със свое Отвъдно, където му е по-спокойно и всички са сред свои, без да се чувстват неудобно или не на място.

— Всъщност — подхвана той — може би не съм съвсем наясно с нещо тук. Вие не сте мъртви, нали?

Копърко не отговори веднага. Някои от нещата, които видя този ден, го поразколебаха в тази насока. В края на краищата обаче бе принуден да признае, че вероятно е жив.

— Какво става? — попита царя.

— Не знаем, о, царю — отвърна Копърко. — Наистина не знаем. Всичко се сбъднало, о, извор на водите!

— Какво се е сбъднало?

— Всичко!

— Всичко?

— Слънцето, о, господарю. И боговете! Ох, боговете! Те са навсякъде, о, повелителю на небесата.