Тери Пратчет - Пирамиди

— Значи… Предполагам си убил доста хора?

— Ъ?

— Ами като наемен убиец. Плащат ви да убивате хора. Много ли си убил? Знаеш ли, че прекалено напрягаш мускулите на гърба си?

— Не мисля, че трябва да говоря за това.

— Трябва да знам. След като ще се наложи да прекосяваме пустинята заедно и прочее. Повече от сто?

— Мили богове, не.

— Добре, под петдесет ли са?

Тепик се обърна.

— Виж, дори най-прочутите Убийци не са убивали повече от трийсетина през целия си живот.

— Значи по-малко от двадесет?

— Да.

— По-малко от десет?

— Мисля че най-точно може да се определи като число между нула и десет.

— Стига ми да знам и това. Тези неща са важни.

Двамата се върнаха при Тико, но този път изглежда Тепик си бе наумил нещо.

— А това… събрание…

— Среща — поправи Птраци.

— Ти и… ъ-ъ… още над петдесет мъже ли?

— Има друга дума за този тип жени — отвърна тя, но не твърде злобно.

— Извинявай. Под десет?

— Нека кажем някъде между нула и десет.

Тико се изхрачи. На двайсет стьпки от него мухата бе забърсана от въздуха и залепена на отсрещната скала.

— Невероятно е как го постигат, нали? — сподели Тепик. — Предполагам, че е животински инстинкт.

Камилата погледна надменно към него изпод своите подходящи за метене на пустинята мигли и се замисли.

„…Нека z = ei0. Джвакджвакджвак… Тогава dz = ie[i0]d0 = izd0 или dо = dz/iz…“

Все още по нощница Птакласп обикаляше безцелно сред отломките в основата на пирамидата.

Пирамидата бръмчеше като турбина. Птакласп не знаеше защо, той не разбираше огромното разхищение на мощ, която бе огънала измеренията с деветдесет градуса и ги удържаше там под огромен натиск, но поне тревожните времеви промени сякаш бяха спрели. Наоколо се виждаха по-малко синове, отколкото имаше преди. Честно казано, време беше да намери един-двама от тях.

Първо откри натрошения връх на пирамидата с белещата се обшивка от електрон. При срутването си от пирамидата камъкът бе ударил статуята на Лешоядоглавия Бог Хат, прегъвайки я на две и придавайки й израз на лека изненада.

Лек стон накара Птакласп да се зарови в останките на една палатка. Разкъса канавата и изрови ІІб, който премига насреща му в сивата светлина.

— Не се получи, татко — изпъшка той. — Почти го бяхме поставили горе и тогава цялото нещо просто си се усука!

Строителят махна гредата от краката на сина си.

— Нещо счупено? — попита той тихо.

— Мисля, че само съм се натъртил.

Младият архитект се изправи като потрепваше и се огледа.

— Къде е Две-а? Той беше по-високо от мен, почти на върха…

— Намерих го.

Архитектите не се славят с това, че умеят да различават тънките нюанси, но ІІб долови оловностудената нотка в гласа на баща си.

— Нали не е мъртъв? — прошепна той.

— Мисля, че не е. Не съм сигурен. Жив е… но… Движи се, движи се… ъ-ъ-ъ, я по-добре ела да видиш. Мисля, че нещо квантово го е сполетяло.

Тико продължи да се бъхти нататък с около 1.247 метра в секунда като изчисляваше сложни съединяеми координати, за да се отърси от скуката, докато огромните му чиниести копита скърцаха в пясъка.

Липсата на пръсти бе още един голям тласък за развитието на интелекта у камилите. Развитието на математиката при хората винаги бе спъвано от инстинктивната тенденция на човек при сблъсък с нещо наистина сложно, като например триформни многочлени или параметрични диференциали, да брои на пръсти. Камилите започваха, като брояха числата.

Пустините също бяха от полза. Там нямаше какво да ги разсейва. Що се отнасяше до самите камили, според тях пътят към могъществото на интелекта изискваше да няма какво толкова да правиш и да нямаш с какво да го правиш.

Камилата достигна гребена на дюната, огледа одобрително безкрайните пясъци, ширнали се напред, и започна да мисли в логаритми.

— Какво представлява Ефеб? — попита Птраци.

— Никога не съм бил там. Както изглежда, управляван е от Тиранин.

— В такъв случай се надявам да не го срещнем.

Тепик поклати глава.

— Не е такъв. Всеки пет години си имат нов Тиранин, но първо нещо му правят — Тепик се поколеба. — Мисля че го избират.

— Мислиш ли, че прилича на онова, което правят на котараците и биковете?

— Ъ?

— Нали се сещаш.. за да не се бият и да са по-кротки.

Тепик трепна от погнуса.

— Честно казано, не съм сигурен. Но май не е същото. Хората имат нещо, с което да го изберат. Доколкото знам, се нарича мнимокрация и означава, че всеки в цялата страна може да каже кой да е новия Тиранин. Един човек — един… — той млъкна.