Тери Пратчет - Пирамиди

— Цялото разстояние от Втория водопад до Делтата — отвърна Тепик — Ще ти е по-лесно, ако закриеш едното си око с ръка. Моля те, опитай. Моля те!

Поставила длан върху едното си око, Птраци се подчини и присвила другото, се вгледа в скалата.

— Няма смисъл — отсъди тя след време — Не мога нищо да… видяаааа…

Жената остана неподвижна за миг, после се просна странично върху скалата. Тепик спря опитите си да вкара ножа си в пукнатината и изпълзя до нея.

— Бях точно на ръба — простена тя.

— И ти го видя, нали? — попита той с надежда. Птраци кимна, изключително внимателно се изправи на крака и отстъпи назад.

— Почувства ли се, сякаш някой е обърнал очите ти наопаки?

— Да — отвърна тя студено — Може ли да ми върнеш гривните?

— Какво?

— Гривните ми. Сложи ги в джоба си. Искам си ги, ако обичаш.

Тепик сви рамене и бръкна в кесията си. Гривните бяха предимно от мед, покрити тук там с пропукан емайл. На места занаятчията се бе опитал, без особен успех, да направи нещо интересно с помощта на парчета нагъната тел и буци оцветено стъкло. Птраци ги взе и постави на ръцете си.

— Имат ли някакво окултно влияние? — попита той.

— Какво значи окултно? — отвърна тя уклончиво.

— А… Тогава за какво са ти?

— Казах ти. Не си чувствам напълно облечена без тях.

Тепик сви рамене и отново започна да човърка с ножа си в пукнатината.

— Защо правиш това?

Той спря и се замисли.

— Не знам. Но и ти видя долината, нали?

— Да.

— И?

— Какво?

Тепик отчаяно завъртя очи.

— Не ти ли се стори, че беше поне малко необикновено? Цяла страна просто да изчезне в една или друга степен, а? Да му се не види, това не се случва всеки ден, да ме тръшнат боговете дано!

— Откъде пък да знам? Никога не съм била извън долината преди. Не знам как би трябвало да изглежда погледната отвън. И спри да проклинаш.

Тепик поклати глава.

— Мисля, че все пак ще отида да полегна на сянка. Поне под това, което е останало от нея — каза той, докато месинговата светлина на слънцето продължаваше да изгаря сенките.

Тепик се заклатушка към камъните и се вторачи в Птраци.

— Цялата долина се е самозатворила — успя да промълви след малко. — Всичките хора…

— Видях кухненски огньове.

Птраци се отпусна до него.

— Има нещо общо с пирамидата. Изглеждаше доста странна, преди да тръгнем. Трябва да е някаква форма на магия или геометрия, или едно от онези неща. Как можем да се върнем според теб?

— Не искам да се връщам. Защо да искам? Имам запазен час при крокодилите. Не искам да се върна — не и ако единствените, коигго ме очакват, са крокодилите.

— Ъ-ъ-ъ… Сигурно бих могъл да те опростя или нещо подобно.

— А, да. — Тя се загледа в ноктите си — Спомена, че ти си царят.

— Аз съм! Царството ми е ето… — Тепик се поколеба без реална представа накъде точно да посочи — … тук някъде. Аз съм негов цар.

— Не ми приличаш много на царя.

— И защо не?

— Той имаше златна маска.

— Това бях аз!

— Значи ти заповяда да ме хвърлят на крокодилите?

— Да! Тоест не. — Тепик се поколеба. — Искам да кажа, че царят го заповяда. Не бях аз… в известен смисъл. Както и да е, аз бях този, който те спаси — добави той галантно.

— Ето, виждаш ли? А ако беше цар, трябваше да си и бог. В момента не се държиш много божествено.

— Така ли? Виждаш ли… Ъ-ъ-ъ — Тепик отново се поколеба.

Птраци приемаше нещата толкова буквално, че и най-невинното изречение трябваше да издържи обстоен преглед, преди да бъде пуснато в обръщение по света.

— По принцип доста ме бива да карам слънцето да изгрява — подхвана той. — Въпреки че не знам точно как го правя. А и реките. Ако искаш някоя река да прелее, аз съм твоят човек. Тоест бог.

Той се смълча, защото го бе озарила една идея.

— Чудя се какво ли става там без мен.

Птраци се изправи и пое към клисурата.

— Къде отиваш?

Тя се обърна.

— Е, господин Цар или Бог, или убиец, или каквото и да си, можеш ли да сътвориш вода?

— Какво? Тук ли?

— Вода за пиене. Може и да има река, скрита в онази пукнатина, а може и да няма, но и в двата случая не можем да се доберем до нея, нали? Така че трябва да отидем някъде, където ще можем. Толкова е просто, че според мен дори един цар би го разбрал.

Той се забърза след нея надолу по сипея към мястото, където лежеше Тико. Камилата бе проснала глава на земята и мърдаше уши в горещината и прилагаше теорията на Ти-Злобен-Звяр за Преходните Интеграли върху поредица от многообещаващи цисоидни числа. Птраци го ритна изнервена.