Тери Пратчет - Пирамиди

Беше огромна, с междузвездни мерки. Сянката между галактическите й гърди беше като мрачна мъглявина, закръгленият й корем — като огромна площ сияещ газ, пъпът й — кипяща тъмна жар, в която се раждаха нови звезди. Тя не крепеше небето. Тя беше самото небе.

Огромното й тъжно лице, надолу с главата на обърнатия хоризонт, втренчено гледаше право в Копърко. А той осъзнаваше, че няма на света нещо, което така да може да разклати вярата, като това да видиш ясно и точно предмета на вярата си. Да видиш, противно на всеобщото схващане, не означава да повярваш. Там свършва вярата, защото от нея няма повече нужда.

— O, Сод — измрънка Ембри. Копърко го фрасна по ръката.

— Я млъквай. И върви с мен.

— O, господарю, какво ще да правим?

Копърко огледа спящия град. Нямаше и най-малко понятие.

— Ще отидем в двореца — заяви твърдо. — Най-вероятно е илюзия поради…. поради мрака. Във всеки случай, скоро ще изгрее слънцето.

Закрачи напред, като му се искаше сега да е на мястото на Ембри и да може да прояви поне част от нечленоразделния ужас, който го бе обзел. Чиракът му го следваше с нещо като галопиращо пълзене.

— Виждам сенки до звездите, о, господарю! Ти виждаш ли ги? Около краищата на света, господарю!

— Това е само мараня, момко.

Копърко неотменно гледаше точно пред себе си и се стараеше да поддържа достопочтената си стойка, подобаваща на един Пазач на Лявото крило на Вратата на Хижата на Природната сода и на един носител на няколко медала за отличен шев.

— Ето. Виждаш ли, Ембри, слънцето изгрява!

Спряха, за да го погледат.

След което Ембри тихичко заскимтя.

По небето се изкачваше много бавно огромна огнена топка. Буташе я торен бръмбар, по-голям от света.

Слънцето се издигна и понеже това не бе Старото Царство, по нищо не се различаваше от кълбо пламтящ газ. Лилавата нощ на дълбоката пустиня се изпари под изпепеляващия му поглед. Гущерите дезертираха в пукнатините на скалите. Тико се настани в рехавата сянка под останките на храстите силикия, погледна надменно към пейзажа и започна да преживя, докато изчисляваше корени на седма степен.

Тепик и Птраци в крайна сметка успяха да се скрият на сянка под козирка от варовик, седнаха и навъсено загледаха как топлинните вълни отскачат от скалите.

— Не мога да проумея — промълви Птраци — потърси ли навсякъде?

— Това е цяла страна! Не може просто да потъне в някоя дупка, да му се не види!

— Къде е тогава? — попита Птратци невъзмутимо. Тепик изръмжа. Усещаше жегата като чук, но въпреки това продължи да се разхожда между скалите, сякаш триста квадратни мили можеха случайно да останат незабелязани, скрити под някое камъче или зад някой храст.

Истината беше, че пътеката потъваше сред скалите, но почти веднага се издигаше отново и продължаваше през пясъчните дюни несъмнено по посока на Тсорт. Тепик разпозна сфинкса с пропукани от времето криле, отбелязващ границата. Според легендата той бродеше по границата в бедствени за страната моменти, въпреки че не се поясняваше защо.

Тепик знаеше, че бяха нахлули с галоп в Ефеб. Трябваше да се намират в плодородната осеяна с пирамиди долина на Джел, която се простираше между двете държави. Цял час я бе търсил.

Необяснимо. Неестествено. Изключително смущаващо.

Тепик заслони с длан очите си от слънцето и за хиляден път огледа тихата нажежената до бяло околност. Помести глава и видя Джелибейби. Гледката премига пред очите му за миг. Отмести поглед и отново я зърна — кратък проблясък на мистични цветове, който изчезна, щом се съсредоточи върху него.

Няколко минути по-късно Птраци надникна изпод сянката и го видя да застава на колене и ръце. Когато започна да обръща камъните, тя реши, че е време да го върне на сянка.

Тепик отърси ръката й от рамото си и посочи нетърпеливо.

— Намерих го!

Той извади нож от ботуша си и започна да ръчка с него камъните.

— Къде?

— Тук!

Птраци постави окичената си с пръстени ръка върху челото му.

— O, да. Ясно. Да. Отлично. Сега мисля, че ще е по-добре да се приберем малко на сянка.

— Не, говоря сериозно. Ето тук. Виж.

Птраци клекна и се вгледа в камъка да му угоди.

— Има пукнатина — каза тя неуверено.

— Хайде, разгледай я! Трябва да завъртиш глава и някак да погледнеш с крайчеца на окото си.

Камата на Тепик се заби в пукнатината, която не беше по-голяма от тьнка линия на самата скала.

— Определено е доста дълга — каза Птраци, зяпнала изгарящата повърхност.