Тери Пратчет - Пирамиди

— Добре ли си? — надвика той вятъра.

— Коленете ми ме удържат!

— Сигурно ти е много трудно!

— Получила съм специална подготовка за това!

Когато камилите препускат, те мятат краката си максимално далеч от тялото си, а после се втурват след тях, за да ги догонят. Ставите на коленете му чаткаха като кастанети, а Тико се носеше като воденичарско колело по стръмния път, който водеше извън долината, нагоре по тясната клисурка, край която се извисяваха канари от варовик, и навлизаше в пустинята.

А зад тях, неизмеримо изтерзана от безжалостния прилив на геометрия, напълно безсилна да се освободи от товара на Времето, Великата Пирамида изпищя, повдигна се от основите си, туловището й изсвистя във въздуха така неотменно и неспирно, както неотменното е неспирно, завъртя се точно на деветдесет градуса и извърши нещо перверзно с тъканта на времето и пространството.

Тико търчеше из клисурката, вратът му източен до край, а мощните му ноздри се издуваха като сопло на реактивен двигател.

— Ужасена е! — изпищя Птраци. — Животните винаги предусещат тия работи!

— Кои работи?

— Горските пожари и прочее!

— Тука няма дървета!

— Добре де, наводненията и други! Разполагат с някакъв природен инстинкт!

„ Рhi 1700 [u/v]. Латерала e/v. Равно е на траншея от седем на дванадесет…“

Звуковата вълна ги удари. Беше безшумна като часовник от глухарчета, който отброява полунощ, но имаше голямо налягане. Захлупи ги, задушлива като кадифе, причиняваща гадене като размазан салам.

И отмина.

Тико забави крачка и премина в ход — сложна маневра, която предполагаше да бъдат дадени ясни наставления на всеки крак поотделно.

Почувства се облекчение, стресът отмина.

Тико спря. На слабата светлина на разсъмване бе видял петно бодливи храсти сред скалите до пътеката.

„…ъгьл ляво по х равно на 37, по у равно на 19, по г равно на 43. Отхапи…“

Възцари се покой. Не се чуваше нищо освен изригванията на храносмилателната система на камилата и далечното подвикване на пустинен бухал.

Птраци с приплъзгане се свлече от мястото си и неловко се приземи.

— Дупето ми — обяви тя пред пустинята като цяло — се е превърнало в огромен мехур.

Тепик скочи на земята и с бягане и залитане се изкатери по сипея край пътя, после бавно се затича по платото от варовик, докато пред погледа му се откри добра гледка към долината.

Нея вече я нямаше.

Беше още тъмно, когато Копърко, майсторът балсаматор, се събуди, а тялото му подрънкваше от усещането, че нещо не е наред. Измъкна се от леглото си, облече се набързо и дръпна настрани пердето, което му служеше за врата.

Нощта бе мека и кадифена. Отвъд жуженето на насекомите се чуваше друг звук, звук от пържене, едва доловимо от човешко ухо леко пращене.

Навярно именно това го бе събудило.

Въздухът беше топъл и влажен. Кълбета мараня се вдигаха от водата и…

Пирамидите не сияеха.

Израсна в тази къща, с векове принадлежала на майсторите-балсаматори и толкова често виждаше сиянието на пирамидите, че не му обръщаше внимание, както и на дишането си. Но сега те бяха тъмни и безмълвни, а тишината пищеше и мракът се втренчваше.

Но това не беше най-лошото. Когато ужасеният му поглед се вторачи в пустото небе над некропола, видя звездите и онова, на което звездите бяха залепени.

Копърко се втрещи. А после, когато му се отдаде да се замисли над случилото се, се засрами от себе си. В края на краищата, помисли си, винаги са ми казвали, че е така. Логично е. Просто го виждам за първи път.

Ето на. Но по-добре ли се чувствам сега?

Не.

Обърна се и се завтече по улицата, а сандалите му пляскаха по пътя. Стигна до къщата, която подслоняваше многобройното семейство на Ембри. Извлече протестиращия си чирак от комуналната постеля и го помъкна към улицата, обърна лицето му към небето и изсъска:

— Кажи ми какво виждаш!

Ембри премигна.

— Виждам звездите, господарю.

— На какво са, момчето ми?

Ембри леко се поотпусна.

— Това е лесно, господарю. Всеки знае, че звездите се намират на тялото на богиня Непт, която се простира като дъга от ох, дяволи и пъкъл!

— И ти я виждаш, нали?

— Олеле, майчице — прошепна Ембри и се свлече на колене.

Копърко кимна. Беше набожен човек. Голямо облекчение е да знаеш, че боговете са си на мястото. Но да разбереш, че са тук и сега — ето това е ужасната страна на нещата.

Защото в небесата се беше извило тялото на жена — бледосиньо и сенчесто на фона на воднистите звезди.