Тери Пратчет - Пирамиди

Горе-долу по това време най-великият математик на света, излегнал се в обора си под двореца и обвзет от благ метеоризъм, спря да преживя фуража и осъзна, че с числата се случва нещо нередно. С всички числа.

Погледът на камилата се плъзна покрай носа й и се заби в Тепик. От изражението й стана ясно, че той води класацията на всички ездачи в света, които тя най-малко би искала да я яхнат. Камилите обаче гледат всекиго по този начин. Имат много демократичен подход към човешката раса. Ненавиждат всеки неин представител без разлика на сан и вяра. Тази тук изглежда преживяше сапун. Тепик объркано огледа царските обори, потънали в сумрак — някога тук имаше стотици камили. Би заменил света за един кон, а средно голям континент за едно пони. Но в този момент в обора се въргаляха само няколко гниещи военни колесници — спомен от минали победи, възстаричък слон, чието присъствие бе леко необяснимо, и тази камила, която имаше вид на изключително неефективно животно. Коленете й бяха започнали да се протриват.

— Е, това е положението — каза той на Птраци. — Не смея да пробвам през реката нощем. Ще се опитам да те прехвърля през границата.

— Седлото правилно ли е сложено? — попита Птраци. -Толкова е смешно.

— Създанието е ужасно странно. Как можем да го яхнем?

— Виждала съм как работят водачите на камили — отговори тя. — Мисля, че просто ги налагат здравата с яка пръчка.

Камилата коленичи и придоби самодоволно изражение.

Тепик сви рамене, отвори портите към външния свят и се опули в лицата на шестима стражи.

Отстъпи. Те настъпиха. Трима бяха опънали тежките лъкове на Джел, които можеха да пробият врата или да превърнат хипопотам, готов за атака, в три тона подвижен кебаб. Никога не се бе налагало да ги опъват срещу човешки същества, но сега имаха вид на хора, които обмислят точно тази идея.

Капитанът на стражите тупна един от тях по рамото и му каза:

— Иди да съобщиш на великия жрец. — Яростно изгледа Тепик. — Хвърли на земята всичките си оръжия!

— Какво, всички ли?

— Да. Всички.

— Това може би ще отнеме известно време — предпазливо отговори Тепик.

— И дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Така можем да се озовем в задънена улица — осмели се да отбележи Тепик.

Гледаше ту към един страж, ту към друг. Владееше цяла палитра от похвати в ръкопашния бой, но при тях не се очакваше опонентът ти да е готов да те прониже със стрела в мига, в който мръднеш. Вероятно би могъл да се хвърли настрани и веднъж достигнал прикритието на камилския обор, да чака сгоден случай…

Така пък Птраци щеше да е изложена на нападението им. Освен това едва ли беше редно да се сбие със собствените си стражи. Подобно поведение не е приемливо дори и за един цар.

Нещо се раздвижи зад стражите и Диос се появи, тих и неизменен подобно на лунно затъмнение. Носеше запалена факла, която хвърляше диви отблясъци по голата му глава.

— Аха — възтържествува той. — Поганците са заловени. Браво.

Кимна на капитана:

— Хвърлете ги на крокодилите.

— Диос! — извика Тепик, когато двама стражи свалиха лъковете си и се спуснаха да го хванат.

— Каза ли нещо?

— Знаеш кой съм, човече. Я не се прави на глупак.

Върховният жрец вдигна факлата.

— Ти знаеш нещо, което аз не знам, момко. Казано метафорично.

— Никак не е смешно — възмути се Тепик. — Повелявам ти да им кажеш кой съм.

— Както искаш. Този наемен убиец — гласът на Диос режеше и жареше като термично копие — е убил царя.

— Но аз съм си царят, по дяволите. Как мога сам себе си да убия?

— Не сме толкова тъпи — каза Диос. — Тези хора тук много добре знаят, че царят няма да се спотайва из двореца си или да има вземане-даване с доказани престъпници. Само остава да разберем как си се отървал от тялото му.

Диос впи поглед в Тепик, който осъзна, че върховният жрец наистина е абсолютно смахнат. Рядък случай на лудост, причинена от факта, че толкова дълго е бил себе си, та навиците, свързани с вменяемостта са се гравирали в мозъка му. „Колко ли е стар в действителност?“ — питаше се Тепик.

— Наемните убийци са лукави хора — отбеляза Диос. — Внимавайте с него.

Нещо изтрещя зад жреца. Птраци се опита да го замери с камилски остен и не улучи.

Когато всички отново се обърнаха към Тепик, той бе изчезнал. Стражите, които стояха близо до него, с голямо усърдие бавно се свличаха на земята и охкаха.

Диос се усмихна.

— Хванете жената! — заповяда троснато. Капитанът се втурна напред и грабна Птраци, която дори не понечи да бяга. Диос се наведе и вдигна остена.