Тери Пратчет - Пирамиди

Пред вратата му имаше двама стражници, други двама бяха на балкона, а — в случая се възхити на напредничавата мисъл на Диос — имаше един и на покрива. Чуваше ги как се опитват да не издават никакъв шум.

Дори не бе успял да протестира. Ако облечен в черно поганец се промъква в палата, личността на царя трябва да бъде защитавана. Неоспорим факт.

Изхлузи се от твърдата постилка и се плъзна като сянка към Баст Коткоглавия Бог, поставен в ъгъла, развъртя му главата и измъкна костюма си на убиец. Бързо се облече, като ругаеше липсата на огледала, после прекоси залата и се спотаи зад една колона.

Засега единственият му проблем беше как да не прихне в смях. Да си войник в Джелибейби не беше много рискова професия. Никога не се долавяше и най-малък намек за вътрешен бунт и тъй като и двете съседски държави можеха мигновено да размажат царството със силата на оръжието, нямаше никакъв смисъл да се подбират предани и войнствени бойци. Всъщност последното нещо, от което се нуждаеше съсловието на жреците, бяха сърцати войни. Безработните сърцати войни много скоро започваха да скучаят и да се отдават на опасни мисли, като например колко по-добре самите те биха могли да управляват страната.

Вместо това службата привличаше едри здравеняци, цвета на мъжествеността, които можеха с часове да стърчат като стълбове, без да ги налегне досада, мъже с телосложение на биволи и със съответните умствени процеси. Желателно беше да притежават и отличен контрол на пикочния си мехур.

Излезе на балкона.

Тепик се бе научил как да не се промъква крадешком. Ядено в продължение на милиони години от същества, които умеят да се промъкват крадешком, човечеството се бе научило с голяма лекота да забелязва кога някой прави това. Не стигаше и само да не вдигаш шум, защото дребните отсечки прокрадваща се тишина винаги будят подозрение. Номерът е да се плъзгаш в нощта с тиха увереност като въздуха.

Един страж стоеше точно пред стаята. Тепик се отнесе покрай него и внимателно се изкатери по стената, украсена със сложен барелеф, посветен на триумфа на бивши владетели. Тепик намираше опора в родовите си корени.

От пустинята духаше ветрец. Той прехвърли крака през парапета и тихо тръгна по все още нагорещения покрив. Във въздуха се усещаше миризма на прясно готвено с привкус на подправки.

Странно усещане е да пълзиш по покрива на собствения си дворец, като се опитваш да не налетиш на собствените си стражи, отдаден на мисия в пълно нарушение на лично издадения от теб указ и с ясно съзнание за факта, че ако те хванат, ще се окажеш хвърлен по своя заповед на свещените крокодили. В края на краищата несъмнено вече бе наредил да не се проявява никаква милост към него, ако бъде заловен.

А това придаваше особена тръпка на упражнението.

Тук, по покривите, съществуваше особена свобода — единствената, на която можеше да се радва царят на долината. На Тепик му хрумна, че селяците, които си нямаха никаква земя по делтата, са много по-свободни от него, въпреки че неговата бунтарска, нецарствена същност му казваше: „Да, свободни са да пипнат болест по избор, да гладуват колкото си искат и да пукнат от която си изберат смъртоносна треска. Е, свобода си е все пак.“

Едва доловим шум на фона на огромната тишина в ношта привлече вниманието му и го принуди да се доближи до края на покрива, обърнат към реката. Джел се бе проснала на лунната светлина — просторна и мазна.

По средата на течението една лодка се връщаше от отвъдния бряг с некропола. Нямаше как да сбъркаш фигурата на греблата. Сиянието се отразяваше от голата му глава.

Един ден, каза си Тепик, ще го проследя и ще открия какви ги върши там.

Ако отиде през деня, естествено.

На дневна светлина некрополът беше просто мрачен, сякаш цялата вселена бе спуснала кепенците, за да затвори по-рано. Дори се бе разхождал, за да го разгледа, бе скитал из улиците и булевардите, които винаги съумяваха да си останат спокойни и прашни независимо от климатичните условия на другия, на живеещия бряг на водата. Неотменно из въздуха витаеше нещо бездиханно и навярно нямаше нищо чудно. Общо взето, наемните убийци обичат нощта, но в некропола тя е съвсем различна. Или, по-точно казано, беше по много от същото. Освен това некрополът е единственият град в целия Диск, където убийците не могат да си намерят работа.

Стигна до петното светлина в двора на балсаматорите и надникна надолу. Миг по-късно леко се приземи на земята и се промъкна в залата със саркофазите.