Тери Пратчет - Пирамиди

— Здравей, момчето ми.

Тепик отвори капака на саркофага. Пак си беше празен.

— Тя е там, в един от онези отзад — осведоми го царят. — Никога не си се ориентирал добре.

Дворецът беше голям. Тепик едва се оправяше в него на дневна светлина. Обмисли шансовете си да предприеме издирване в тъмната като рог нощ.

— По моя линия си го наследил. Дядо ти беше толкова зле с посоките, че трябваше да пишат на сандалите му „Ляв“ и „Десен“. Имаш късмет, че в това отношение си се метнал на майка си.

Странна работа. Тя не разговаря, а бъбри. Очевидно не умее да задържи в главата си една мисъл за повече от десетина секунди. Мозъкът й изглежда е директно свързан с устата, така че щом някоя мисъл се свърти в главата й — веднага я изломотва на глас. В сравнение с дамите, които бе срещал по соаретата в Анкх — запленени от мисълта, че забавляват млади убийци, ги тъпчеха със скъпи деликатеси и разговаряха с тях на възвишени и деликатни теми, очите им святкаха подобно на карборундови бургии, а устните им се овлажняваха… — в сравнение с тях тя беше куха като, ами… като кухина. Въпреки това установи, че отчаяно иска да я открие. Липсата на каквато и да е била взискателност у нея я превръщаше в нещо като опиат. Изобщо не ставаше дума за гръдта й.

— Радвам се, че се върна, за да я вземеш — неясно се изрази царят. — Тя ти е сестра, знаеш ли. Половин сестра. Понякога ми се иска да се бях оженил за майка й, но нали разбираш, тя не беше от царско потекло. Много умна жена беше майка й.

Тепик внимателно се ослушваше. Ето го пак: едва доловим шум от дишане, достъпен за ухото само поради дълбоката тишина на нощта. Прокрадна се до задната част на залата, вслуша се отново и повдигна капака на един саркофаг.

Птраци се беше свила на кълбо на дъното му, дълбоко заспала, подложила ръка под главата си.

Внимателно опря калака на стената и докосна косата й. Тя измърмори нещо на сън и се намести още по-удобно.

— Ъ-ъ, май е по-добре да се събудиш — прошепна.

Тя отново се размести и отрони нещо като:

— Лстфгл.

Тепик се поколеба. Нито учителите му, нито Диос го бяха подготвили за нещо подобно. Знаеше поне седемдесет различни начина за убиване на спящ човек, но нито един, за да го събуди преди това.

Сръга я по възможно най-малко смущаващата част на тялото й. Тя отвори очи.

— О-о — промълви. — Това си ти.

И се прозя.

— Дойдох да те взема — каза Тепик — Спала си цял ден.

— Чух нечий глас. — Тя така се протегна, че Тепик припряно се извърна. — Оня жрец беше тук, оня с лице като на оплешивял орел. Наистина е ужасен.

— Така е — охотно се съгласи Тепик, изпълнен с облекчение, че някой изрича тези думи.

— Затова си кротувах. А и царят дойде. Новият цар.

— Ау. Тук, долу, така ли? — Власът на Тепик внезапно бе отслабнал.

Горчивината в гласа й се впи в сърцето му като нож за забиване Четвърти номер.

— Всички момичета казват, че той е много странен — добави тя, докато Тепик й помагаше да се измъкне от саркофага. — Знаеш ли, че можеш да ме пипнеш. Не съм направена от порцелан.

Прихвана я за ръката, като усещаше болезнена нужда от ледена вана и бърз крос по покривите.

— Нали си наемен убиец? — продължаваше тя. — Сетих се, след като си тръгна. Убиец от чужди страни. Тия черни дрехи. Да не си дошъл да убиваш царя?

— Де да можех. Той наистина вече взе да ме вбесява. Слушай, можеш ли да свалиш гривните си?

— Защо?

— Много дрънкат, като се движиш.

И обиците на Птраци биеха като камбани, когато си мърдаше главата.

— Не искам. Без тях все едно, че съм гола.

— Гола си и с тях — изсъска Тепик. — Моля те!

— Може да свири на цимбал — вметна призракът на цар Тепикамон XXVII напълно неуместно. — Е, не свири много добре, имай едно на ум. Стигнала е до страница пета от „Кратки пиески за малки пръстчета“.

Тепик изпълзя до коридора, който водеше навън от залата за балсамиране и здравата се ослуша. Тишината властваше в палата, нарушавана единствено от тежко дишане и подрънкването на бижутата, които Птраци сваляше от себе си. Изпълзя обратно при нея.

— Моля те, побързай. Нямаме много…

Птраци плачеше.

— Ъ-ъ. — каза Тепик. — Ъ-ъ.

— Някои от тях са ми подарък от баба — подсмърчаше Птраци. — И старият цар ми даде няколко. Тези обици са притежавани от семейството ми толкова дълго. Какво щеше да ти е на теб, ако ти трябва да се разделяш с тях, а?

— Разбираш ли, бижутата не са просто накит, който тя носи — уточни призракът на цар Тепикамон XXVII. — Те са част от самата нея.