Тери Пратчет - Пирамиди

„Леле — добави той на себе си, — сигурно това е Проникновението. Защо е толкова по-лесно да мислиш, когато си мъртъв?“

— Не нося бижута — отвърна Тепик.

— Да, ама имаш всичките тези ножове и какво ли не.

— Добре де, ама те ми трябват за работата ми.

— Какво от това.

— Слушай, няма нужда да ги оставяш тук, можем да ги сложим в моята торбичка. Но сега трябва да тръгваме. Моля те!

— Сбогом — тъжно им каза призракът, като ги проследи с поглед как се промъкват до вътрешния Двор.

Понесе се обратно към трупа си, който не беше най-добрата възможна компания.

Когато стигнаха до покрива, вятърът се беше засилил. Беше станал по-горещ и по-сух.

Отвъд реката една-две от по-старите пирамиди вече бяха започнали да изригват пламъците на сиянието си, но бяха някак слабовати и нещо не изглежда наред.

— Сърби ме навсякъде — оплака се Птраци. — Какво става?

— Май ще има гръмотевична буря — предположи Тепик с поглед втренчен във Великата пирамида отвъд реката.

Беше още по-наситено черна и представляваше триъгълник от по-тъмен мрак на фона на нощта. В основата й търчаха фигурки на хора подобно на побъркани, които наблюдават как изгаря лудницата им.

— Какво е това гръмотевична буря?

— Трудно ми е да ти го опиша — отвърна разсеяно. — Можеш ли да видиш какво правят там?

Птраци присви очи и се вторачи в гледката отвъд реката.

— Много работа имат — отвърна.

— Повече ми прилича на паника.

Още няколко пирамиди изригнаха, но вместо да се устремят право нагоре, пламъците им мъждукаха и плющяха напред-назад, гонени от неосезаеми ветрове.

Тепик се осъзна.

— Да тръгваме. Хайде да те измъкнем оттук.

— Казах ти, че трябваше да я затапим тази вечер! — крещеше Птакласп ІІб и викът му се носеше над писъка на пирамидата. — Сега не мога да издигна върха догоре, сигурно турбулентността там е ужасна!

Ледът от деня вреше по черния мрамор, който вече беше топъл при допир. Той погледна към камъка за върха на пирамидата, оставен на подпорите, после се обърна към брат си, който още беше по пижама.

— Къде е татко?

— Изпратих един от нас да го събуди — отвърна ІІа.

— Кого изпрати?

— Един от теб, всъщност.

— Уф. — ІІб отново се вторачи в камъка. — Не е толкова тежък. Двама от нас можем да го качим на ръце до горе.

Погледна с очакване брат си.

— Сигурно си се побъркал. Изпрати някои от работниците.

— Всички избягаха…

Надолу покрай реката друга пирамида се опита да изригне пламъците си, но те запукаха и запращяха, после пронизителен, назъбен пламък изригна от дълбините й, описа арка по небето и се заби в земята близо до върха на самата Велика Пирамида.

— Сега вече има интерференция между нея и останалите! — изкрещя ІІб. — Хайде, трябва да я отприщим, само това ни остава!

На около една трета от височината на пирамидата изригна синкав зигзаг, описа дъга във въздуха и се забоде в каменен сфинкс. Въздухът над него завря.

Двамата братя подхванаха камъка и с клатушкане се отправиха към скелето, а прахта в краката им се вихреше и образуваше необичайни форми.

— Чуваш ли нещо? — попита ІІб, докато се препъваха по първата платформа.

— Какво да чувам? Как времето и пространството се цедят през пресата за пране ли? — уточни ІІа.

Архитектът удостои брат си с поглед, в който се долавяше сянка на възхита. Много неприсъща забележка от устата на счетоводител. След което лицето му си възвърна предишния израз на слаб ужас.

— Не, не това.

— Да не би да ме питаш за звука, който издава въздухът, подложен на ужасяващи мъчения?

— Не, и за това не става дума. — ІІб бе лекичко обезпокоен. — Чуваш ли това пукане?

Още три пирамиди изригнаха зарядите си, които със слабо съскане се забиха в мътните облаци над главите им и се вляха в черния мрамор.

— Не чувам нищо такова — отвърна ІІа.

— Мисля, че идва откъм пирамидата.

— Ами ти ако искаш, допри ухото си там, но аз определено нямам такова намерение.

Скелето се гънеше под напора на бурята, а те с мъка се катереха по следващата стълба и върхът на пирамидата се люшкаше в ръцете им.

— Казах ти, че не трябваше да я правим — мърмореше счетоводителят, а камъкът се хлъзна и нежно се подпря на пръстите на крака му. — Не трябваше да я строим.

— Я млъквай и повдигни твоя край.

И така, тресяща се стълба след тресяща се стълба, братя Птакласп се дърляха и катереха по стената на Великата Пирамида. По-малките гробници покрай Джел продължаваха обстрела си една след друга, а небето бе прорязвано от съскащи и пращящи ивици на времето.