Тери Пратчет - Пирамиди

— Да — отвърна с укрепнал глас. — Лабиринтчетата. Нека бъдат две.

Перото на Птакласп застърга по плочката.

— Неговият и нейният, о, скала на скалите — изграчи той. — Много сгодно, много удобно. С подбрани от склада капани? Можем да предложим смъртоносни пропадания, шахти, улеи, търкалящи се топки, падащи копия, стрели…

— Да, да — съгласяваше се Тепик. — Всичките поръчваме. Всичките.

Архитектът дълбоко си пое дъх.

— И разбира се, поръчвате набора полагащи се възпоменателни стълбове, алеи, церемониалните сфинксове…

— По много и от всичко — прекъсна го Тепик. — Тази част оставяме на вас.

Птакласп попи челото си.

— Чудесно. Прекрасно. — Издуха носа си. — Баща Ви, ако мога да се осмеля, о, ръсителю на семето, е изключително щастлив, че има син, който така го зачита. Бих могъл да добавя…

— Можеш да си вървиш — отсече Диос. — Очакваме работата да започне незабавно.

— Без протакане, уверявам ви — каза Птакласп. — Ъ-ъ.

Изглежда водеше душевен двубой с някакъв значим философски проблем.

— Да? — студено подкани Диос.

— Става дума за ъхъ. Остава проблемът, свързан с ъхъ. Естествено, работим за най-стария си клиент, за безценния си потребител, но съществува и проблемът за ъхъ. Абсолютно никакво съмнение няма относно кредитоспособността при проблема за ъхъ. В никакъв случай не искам да загатна за проблема ъхъ.

Диос му хвърли подглед, който би принудил сфинкс да премига и да отмести очи.

— Желаеш ли да кажеш нещо? Времето на негово величество е изключително ограничено.

Птакласп беззвучно раздвижи ченето си, но въпросът беше предрешен. Дори и боговете биваха принудени да мрънкат овчедушно, изправени пред лицето на Диос. А змиите, издялкани по жезъла му, сякаш също наблюдаваха архитекта.

— Ъхъ. Не, не. Извинете. Аз, просто, ъ-ъ, си мислех на глас. Тогава, да си тръгвам, нали? Толкова много работа има да се върши. Ъхъ. — Направи дълбок поклон.

Не беше стигнал до половината на арката, когато Диос добави:

— Пусков срок — след три месеца. Навреме за Разлива 11 11 Подобно на много други култури по речните долини, Царството не се занимава с тривиалности като лято, пролет и зима и основава календара си единствено на пулса на Джел — оттук следват и трите сезона Сеитба, Разлив и Мочурлясване. Подходът е логичен, целенасочен и практичен и единствено бръснарските квартети изразяват неодобрение. Защото се чувстваш доста идиотски, когато си тананикаш „В дните на добрия стар Разлив“, ето защо. .

— Какво?

— Разговаряш с 1398-ия монарх — ледено отбеляза Диос.

Птакласп преглътна на сухо.

— Извинете — прошепна. — Исках да кажа „какво“? O, велики царю. Тоест само влаченето на камъните ще отнеме. Ъхъ… — Устните на архитекта потрепваха в опит да направи няколко уточнения и във въображението си ги запрати с пълна сила към втренчения поглед на Диос. — Тсорт не е бил построен за един ден — измърмори той.

— Не смятаме, че сме уточнявали спецификации за тази дейност — натърти Диос.

Пусна една усмивка към Птакласп. В известен смисъл тя беше най-лошото.

— Разбира се, ще платим — добави той.

— Но вие никога не пла… — започна Птакласп и се оклюма.

— Естествено, наказанията за неспазване на срока ще бъдат ужасяващи — поясни Диос. — Обичайната клауза си е в сила.

На Птакласп не му достигна смелост да оспори.

— Разбира се — отвърна напълно разбит. — За мен е чест. Бихте ли ме извинили, Ваши благородия? Остават още няколко часа дневна светлина.

Тепик кимна.

— Благодаря — каза архитектът. — Нека слабините ви да ви служат вярно. Спестявам Ви присъствието си, господарю Диос.

Чуха го как тича надолу по стълбите.

— Ще бъде великолепна. Прекалено големичка, но… великолепна — промълви Диос. Погледна между колоните към ширналия се некропол на отвъдния бряг на Джел.

— Великолепна — повтори.

Още веднъж премигна от острата болка в крака си. Ах. Несъмнено ще трябва отново да прекоси реката тази вечер. Глупаво постъпи, като отлагаше дни наред. Немислимо е да не си във форма, за да служиш на царството както подобава…

— Нещо не е наред ли, Диос? — попита Тепик.

— Ваше величество?

— Изглеждаш малко бледичък, струва ми се.

Паника се прокрадна из бръчките по лицето на Диос. Той се стегна.

— Уверявам Ви, Ваше величество, че съм в цветущо здраве. Цветущо, Ваше величество!

— Не мислиш ли, че малко преиграваш, а?

Този път изразът на ужас беше очевиден.

— Какво да преигравам, Ваше величество?