Тери Пратчет - Пирамиди

— Все си зает и нещо правиш, Диос. Ставаш пръв сутрин, вечер последен си лягаш. Я малко по-спокойно.

— Съществувам само, за да служа, Ваще величество — отвърна Диос твърдо. — Съществувам само, за да служа.

Тепик го придружи на балкона. Ранното вечерно слънце огряваше с топла светлина планинската верига, сътворена от хората. Виждаше се само централният масив — пирамидите се простираха от делтата чак до втория голям водопад, където Джел чезнеше в планините. А пирамидите заемаха най-добрата земя до реката. Дори и за селскостопанските работници всякакво друго предложение би било кощунство.

Някои от пирамидите бяха малки и направени от недодялани скални блокове, които съумяваха да изглеждат много по-стари от планините, обрамчващи долината откъм същинската пустиня. В края на краищата планините винаги са си били там. Определения като „млади“ и „стари“ не се отнасяха за тях. Но първите пирамиди са били строени от човешки създания, малки торбици с мислеща вода, затворена за кратко в крехки образования от акумулиран калций. Те рязали скалите на парчета, а след това болезнено трудно ги събирали отново, за да получат по-добра форма. Е, стари са си.

През хилядолетието модата се бе променила. По-късните пирамиди бяха гладки и островърхи, покрити с плочки от слюда. Дори и най-стръмната пирамида, размишляваше Тепик, не би получила повече от 1.0 по скалата на който и да е катерач, въпреки че някои от възпоменателните стълбове и храмовете, струпани в основите на пирамидите подобно на влекачи около дредноутите на вечността, биха заслужили известно внимание.

Дредноутите на вечността, замисли се той и се понесе вглъбено през мъглите на времето наред с пътниците от първа класа…

Няколко звезди бяха пуснати да греят рано. Тепик вдигна поглед към тях. Може би някъде другаде също има живот. Може би по звездите. Ако е вярно, че съществуват милиарди вселени, натрупани една връз друга, отделени само на една мисъл разстояние, тогава сигурно и другаде има хора.

Но където и да се намират, колкото и да се опитват, независимо от положените колосални усилия, със сигурност няма да станат толкова ужасяващо тъпи, колкото сме си ние, искам да кажа, че работим по въпроса. Дадена ни е първоначална искрица за старт, но в течение на стотици хиляди години сме реализирали значителен напредък.

Обърна се към Диос, защото чувстваше, че трябва частично да отстрани повредата.

— Усещаш ли как от тях лъха на антика? — започна, за да завърже разговор.

— Извинене, Ваше величество?

— Пирамидите, Диос. Толкова са стари.

Диос хвърли неопределен поглед отвъд реката.

— Така ли? — каза. — Предполагам, че са стари.

— Ти ще получиш ли? — попита Тепик.

— Пирамида ли? — уточни Диос. — Ваше величество, вече си имам пирамида. На един от Вашите предци му достави удоволствие да се погрижи за мен.

— Сигурно това е голяма чест — отбеляза Тепик. Диос благосклонно кимна. Самостоятелните кабини за вечно ползване обикновено се пазят за членовете на царското семейство.

— Тя, разбира се, е съвсем малка. Много скромна. Но ще бъде достатъчна за скромните ми нужди.

— Така ли? — Тепик се прозяваше. — Това е чудесно. А сега, ако не възразяваш, мисля, че ще си легна. Денят беше дълъг.

Диос така се поклони, сякаш беше сглобен с панта в кръста. Тепик отбеляза, че Диос владее поне петдесет различни фино регулирани поклона и всеки един от тях предаваше различни деликатни нюанси на значения. Този приличаше на поклон № 3 „Ваш Покорен Слуга.“

— Освен това денят беше много добър, ако ми позволите така да се изразя, Ваше величество.

Тепик не съумя да намери подходящи думи:

— Така ли мислиш? — попита.

— Ефектите с облаци на залез слънце бяха особено добри.

— Бяха? O. Трябва ли да правя нещо във връзка със залеза?

— Ваше величество обича шегите — каза Диос. — Залезите сами си стават, Ваше величество. Ха-ха.

— Ха-ха — повтори Тепик.

Диос изпука с кокалчетата на ръцете си:

— Номерът е в изгрева — отбеляза той.

В ронещите се свитъци на Кнот пишеше, че великото оранжево слънце бива изяждано всяка нощ от небесната богиня Какво, която съвсем навреме успява да запази едно семенце, за да отгледа прясно слънчице за другата утрин. А Диос знаеше, че е така.

В Книгата „В дупката си стой“ се казва, че слънцето е окото на Яай, което всеки ден се бъхти из небето да дири в захлас ноктите на пръстите си. 12 12 На литературен език: „Дхер-рет-кар-мон“, или „рязане на ходилото“. Но според някои учени трябва да гласи следното: „Дар-рхет-каре-мхун“, на лит.език: „стриптизьор от боядисан горещ въздух“. А Диос знаеше, че е така.