Тери Пратчет - Пирамиди

Според тайните ритуали на Пушещото Огледало слънцето представлява в действителност кръгла дупка на въртящото се в кръг сапунено мехурче на богиня Неш; отворът на тази дупка е към пламтящия действителен свят отвъд, а звездите са дупчиците, през които преминават дъждовните капки. А Диос знаеше, че всичко това е така.

Във фолклорните митове слънцето се описва като огнена топка, която всеки ден обикаля около света, а самият свят се носи през вечната пустош на гърба на огромна костенурка. А Диос също знаеше, че е така, въпреки че познанието в този случай му създаваше известни неприятности.

Диос знаеше още, че Нет е Върховният Бог и че Фон е Върховният бог, както и Хаст, Сет, Бин, Сот, Йо, Дхек и Птоойе; знаеше, че Херпетин Трискел сам властва над мъртвите, както и Синкоп, Силур, Богът с Глава на Морска Котка и Орексис-Нъпт.

Диос беше максимално върховен жрец в националната религия, която беше ферментирала, сраствала и бълбукала в продължение на повече от седем хиляди години и никога не изхвърляше никой бог, защото все може да ти потрябва за нещо. Знаеше, че голямо количество взаимно изключващи се неща си бяха верни. Ако не бяха — тогава религията и вярата не ставаха за нищо, а ако те не стават за нищо — значи в такъв случай светът не съществува. В резултат на този начин на мислене жреците на Джел бяха в състояние да предоставят умствено пространство за редица идеи, които биха принудили всеки квантов механик да се предаде и върне куфарчето с инструментите си.

Жезълът на Диос отекваше по камъните, докато се придвижваше с накуцване в мрака по рядко използваните коридори и излезе на малък вълнолом. Върховният жрец развърза лодката, трудно се качи в нея, освободи греблата от гнездата им и се отблъсна навътре в мътните води на тъмната Джел. Ръцете и краката му бяха прекалено студени. Глупаво, глупаво. Трябваше по-рано да го направи. Лодката бавно навлезе в течението на реката, а пълната луна се изтъркаля над долината. На отвъдния бряг, в отговор на древните закони, пирамидите започнаха да озаряват небето.

До късно горяха светлините и в къщата на фирмата „Некрополитни строители за Династията — Птакласп и Съдружници“. Бащата и двама му синове близнаци се бяха скупчили около големия восъчен проектантски поднос и спореха.

— Не че някога изобщо ще си платят — каза Птакласп ІІа. — Тоест те не само не са в състояние да го направят, ами сякаш не са схванали самата идея. Династии като Тсорт си плащат в рамките на около стотина години. Защо ти не…

— Строили сме пирамиди край Джел през последните три хилядолетия — прекъсна го баща му с хладен тон — и от това не сме губили, нали? Не, не сме. Останалите кралства гледат към Джел, казват — ето ви едно семейство, което наистина си разбира от пирамидите, спецове са си, казват, и ние искаме онова, което притежават те, ако обичате, плюс някоя и друга екстра. Както и да е — истинска царска фамилилия са си — добави — не като онези, които ни се падат напоследък — днес са тук, другия век ги няма. Освен това са полубогове. Нали не очаквате от истинските царе да си плащат сметките. Това е една от характеристиките на истинските царе — те нямат пари.

— Тогава не можеш да станеш повече цар от тях. Ще ти е нужен нов свят — отбеляза ІІа. — В този смисъл и ние сме почти царе.

— Не разбираш от бизнес, синко. Мислиш си, че бизнесът е само счетоводство. Е, ама не е така.

— Въпрос на количество е. И на съотношението между мощност и тегло.

И двамата с ярост изгледаха Плакласп ІІб, който се беше опулил в чертежите. Въртеше писеца в ръцете си, които трепереха от едва потиснатата му възбуда.

— Ще се наложи да използваме гранит за по-ниските склонове — каза той на себе си. — Варовикът няма да издържи. Не може да издържи цялата тази механизация. Която ще е — уха! — много механизация ще има. Тук не става дума за остриета на бръснач. Това нещо ще е в състояние да направи и ръб на точилка.

Птакласп завъртя очи. Той беше първото поколение в династията си и вече се появиха проблемите. Единият му син — роден счетоводител, другият — влюбен в новоизлюпеното космическо инженерство. Когато той самият беше момче, нямаше такива работи — архитектурата си беше архитектура. Чертаеш плановете, а после хващаш десетина хиляди юнаци на наднормен работен ден и двойно нищо за почивните дни. От тях се очакваше просто да струпат нещата. Не се налагаше да имаш космически подход.

Наследници! Боговете бяха счели за редно да го дарят със син, който ти начислява сметка за количеството въздух, използвано във фразата: „Добро утро“, и друг син, който боготвори геометрията и по цели нощи проектира акведукти. Ти се бъхтиш и пестиш, за да ги пратиш да учат в най-добрите училища, а после те се връщат и ти се отблагодаряват с факта, че са станали образовани.