Тери Пратчет - Пирамиди

— Не го прави, момчето ми — горчиво каза той. — Никога недей да имаш наследници.

А след това идваше ред на самата Велика Пирамида.

Стъпките на Тепик отекваха по мраморните плочки, докато обикаляше около модела. Не беше наясно какво се очаква от него на това място. Но царете, предположи той, често изпадат в това положение. Винаги беше на разположение добрия стар вариант да преминеш в отсъпление, добре познато под формата на проява на жив интерес.

— Бре, бре — каза той. — От колко време се занимавате с проектиране на пирамиди?

Птакласп, архитект и щатен строител на пирамиди за благородниците, направи дълбок поклон.

— През целия си живот, о дневна светлина по пладне.

— Сигурно е забавно — предположи Тепик. Птакласп погледна косо към върховния жрец, който кимна утвърдително.

— Има си своите добри страни, о извор на водите — осмели се той.

Не беше свикнал царете да му говорят, като че е човешко същество. Смътно почувства, че не е редно.

Тепик махна с ръка към модела на поставката.

— Да — смънка колебливо. — Ами… Добре. Четири стени и заострен връх. Много добре. Първокласна работа. Всъщност изразява всичко. — Все още тишината наоколо беше в прекалено изобилие. Главоломно продължи нататък. — Добро шоу. Искам да кажа, че няма никакво съмнение по въпроса. Това е… една… пирамида. И само каква пирамида! Наистина. — Казаното все още изглежда не беше достатъчно. Търсеше какво да добави. — През идните векове хората ще я гледат и ще казват, ще казват… това е пирамида. Ъхъ. — Изкашля се. — Стените са добре склонени — изграчи. — Но…

Два чифта очи се завъртяха в орбитите си към него.

— Ъ-хъм… — отрони той.

Диос повдигна едната си вежда.

— Ваше величество?

— Май си спомням как веднъж моят баща каза, знаете ли, че когато умре, би искал, някак си, да бъде погребан в морето.

Не се чу яростно задавяне със слюнка, както бе предполагал.

— Имал е предвид делтата. Земята край делтата е много мека — поясни Птакласп. — Месеци ще са ни нужни, докато успеем да я укрепим. Освен това остава рискът от потъване. И влагата. Не е добре да има влага в пирамидата.

— Не — отвърна Тепик, като се потеше под втренчения поглед на Диос. — Мисля, че онова, което имаше предвид беше, разбирате ли, е морето.

Челото на Птакласп се набразди.

— Остроумно — замислено изрече той. — Интересна идея. Предполагам, че би могло да се построи малка пирамидка — милион тона — и да се постави на понтони или на…

— Не — прекъсна го Тепик, като се опитваше да не се разсмее — мисля, че искаше да каже да бъде погребан без…

— Тепикамон XXVII иска да каже, че желае да бъде погребан без никакво мотаене — намеси се Диос с глас, наподобяващ промазана коприна. — И няма никакво съмнение, че той би искал да почете с присъствието си най-доброто, на което си способен, архитекте.

— Не, убеден съм, че го разбирате погрешно — противопостави се Тепик.

Лицето на Диос се смрази. Лицето на Птакласп придоби восъчното изражение на човек, който няма нищо общо със събитията. Той се вторачи в пода, сякаш самото му оцеляване зависеше от това дали ще съумее да го запамети с всичките му детайли.

— Погрешно? — отрони Диос.

— Без да се засягаш. Сигурен съм, че си с най-добри намерения — отвърна Тепик. — Просто, ами, той беше съвсем ясен по този въпрос тогава и…

— Аз съм с най-добри намерения?

Диос вкусваше всяка една дума, сякаш ядеше кисело грозде. Птакласп се изкашля. Беше свършил с пода. Сега се захвана с тавана.

Диос дълбоко си пое дъх.

— Ваше величество, ние винаги сме строили пирамиди. Всичките ни царе са погребани в пирамиди. Това е начинът, по който уреждаме нещата, Ваше величество. Тези работи се правят така.

— Да, но…

— Няма място за диспут — отсече Диос. — Кой би пожелал нещо различно? Да те запечатат с ловка изобретателност срещу светотатството на Времето… — Сега смазаната копринена жилка в гласа му се превърна в броня, твърда като стомана, надменна като остриета на копия. — Защитен за всички Времена от обидата на Промяната.

Тепик хвърли поглед надолу към кокалчетата на ръцете на върховния жрец. Бяха побелели, костта напираше под плътта, като че в яростта си искаще да избяга навън.

Погледът му се плъзна по облечената в сиво ръка на Диос и стигна до лицето му. „О, богове, вярно е, той наистина има вид, сякаш вие сте се уморили да го чакате и сте го мариновали за всеки случай“. После погледът му срещна погледа на жреца с нещо като метален звън.