Тери Пратчет - Пирамиди

— Това е техническа подробност. Веднъж Вашата пра-пра-баба заяви, че тя е цар поради полическа целесъобразност и не мисля, че указът някога е отменян.

— Но тя все пак си беше жена, нали?

Диос изглеждаше смутен.

— O, не, Ваше величество. Тя беше мъж. Самата тя го декларира.

— Но виж, нечия леля…

— Точно така, Ваше величество. Напълно ви разбирам.

— Е, благодаря — отвърна Тепик.

— Много жалко е, че си нямаме сестри.

— Сестри!

— Така божествената кръв не се разрежда, Ваше величество. На слънцето може да не му хареса. А това, Ваше величество, е Лопатката на Хигиената. Къде бихте искали да Ви я сложа?

Цар Тепикамон XXVII се наблюдаваше как бива натъпкван със слама. Напоследък вече не чувстваше глад. Със сигурност никога повече няма да поиска пиле.

— Този шев е много хубав, учителю.

— Само не си мърдай пръста, Ембри.

— Майка ми шие точно така. Има си престилчица с ей такъв шев, мойта мами — продължи Ембри с усет кьм воденето на разговори.

— Казах да не мърдаш.

— Навсякъде по престилчицата има патета и кокошлета — Ембри направи безценно допълнение.

Копърко се концентрира върху работа си с ръцете. Майсторска изработка, бе готов да признае. От Гилдията на Балсаматорите и Сродните Занаяти му бяха връчвали медал за това.

— Сигурно наистина се гордееш с работата си — предположи Ембри.

— Какво?

— Ами мами казва, че царят продължава да живее, в известен смисъл, след цялото това пълнене със слама и зашиване. Някак си в Отвъдното. С твоя шев в тялото си.

Както и с няколко чувала слама и две-три кофи дзифт, тъжно си помисли сянката на царя. И хартията от обяда на Ембри, въпреки че не се сърдеше на момъка, който просто забрави къде я е оставил. Да прекараш цяла вечност с хартийката от нечий обяд като част от жизнено важните ти органи… Освен това бе останало и половин парче наденичка.

Доста се привърза към Копърко, дори и към Ембри. O, все още се чувстваше странно привързан и към тялото си — най-малкото чувстваше се неловко, ако се отдалечи на повече от няколко метра от него. През последните ден-два научи много за тях двамата.

Наистина странно. Целият му живот бе преминал в царството в разговори с няколко жреца и прочее. Знаеше, че обективно погледнато наоколо има и други хора — слуги, градинари и така нататък — но в живота му те бяха присъствали под формата на топчета. Той беше на върха, следван от семейството си, после идваше ред на жреците и сановниците, разбира се, а след това — на топчетата. Дяволски хубави, разбира се, от най-добрите в света — каквато подобава да е колекцията от топчета, която един цар би желал да управлява. Но все пак — топчета.

А сега беше изцяло погълнат от ежедневните подробности на скромните надежди на Копърко да напредне в Гилдията и от развиващата се история на непохватните сондажи на Ембри по посока на Гуенда, дъщерята на производителя на чесън, който живееше наблизо. Слушаше в захлас как пред него се разкрива свят, така наситен с различия и в най-малките подробности по отношение на ранг и статус, както беше наситен и света, който неотдавна напусна. Ужасна беше мисълта, че може никога да не научи дали Ембри преодолява съпротивата на баща й и печели своята избранница, или пък дали работата на Копърко по настоящия случай — тоест работата му върху самия него — ще му позволи да се добере до ранга на Високопоставено Възвишено Деветдесетградусово Отклонение от Местната Содена Профсъюзна организация към Гилдията на Балсаматорите и Сродните занаяти.

Като че смъртта представляваше някакакво причудливо оптично съоръжение, което превръща дори и капката вода в сложен кошер, бъкащ от живот.

Откри в себе си неудържим импулс да посъветва Копърко по основните положения в политиката или пък да уведоми Ембри каква е ползата от миенето и почтения външен вид. Няколко пъти се опита. Те го усещаха, нямаше съмнение по този въпрос. Но отдаваха това възприятие на течението.

Сега проследи как Копърко се отправи към голямата маса с кърпите и превръзките и се върна с дебела бала, която замислено подържа до онова, което дори и самият цар вече беше готов да нарича свой труп.

— Мисля, че ще е лен — оповести най-накрая. — Това определено си е неговият цвят.

Ембри обърна главата му на едната страна.

— Ще му отива зеблото. Или пък басмата.

— Не, басмата не. Категорично не басмата. Прекалено голяма е за него.

— Може пък да се разкапе в нея. Да се износи с времето, нали разбираш.