Тери Пратчет - Пирамиди

— Просто ги постави в каната, момче — с досада отвърна Копърко. — И докато сме на тази тема, нямам високо мнение и за рутинната процедура.

— Извинете, учителю.

— Я ми подай, ако обичаш, кука за мозък номер три, докато си още на оня край.

— Веднага пристига, учителю.

— И да не ме бутнеш. Това е фина работа.

— Разбира се.

Царят се приближи и проточи врат. Ембри тършуваше в своя си сектор на дейност и след малко подсвирна ниско и продължително.

— Ще погледнеш ли само цвета на това! — възкликна той. — Никога не би ти хрумнало, нали? Това е нещо, което те ядат ли, учителю?

Копърко въздъхна:

— Просто го сложи в паницата, Ембри.

— Да, слагам го. Учителю?

— Кажи, момко?

— В кой чарк е разположен богът, учителю?

Копърко надничаше през ноздрата на царя, като се опитваше да се съсредоточи.

— Тази работа се оправя преди да дойде при нас тук, долу — търпеливо му обясни.

— А аз си се чудех — продължаваше Ембри, — защото нали за това няма кана.

— Не. Не може да има. Трябва да е доста необикновена кана.

Ембри имаше малко разочарован вид.

— O — възкликна, — значи той си е един обикновен простосмъртен, така ли?

— В тясно органичен смисъл — поясни Копърко с леко приглушен глас.

— Нашата мами разправя, че го е бивало за цар — каза Ембри. — Какво мислиш ти?

Копърко се спря за миг с кана в ръка и изглежда за първи път от началото на разговора се позамисли.

— Никога не мисля за това преди да се появят тук долу. Предполагам, че беше по-добър от повечето други. Хубав чифт бели дробове. Чисти бъбреци. Хубави големи синуси — това е нещото, което винаги търся в един цар. — Сведе поглед и оповести професионалното си заключение. — Наистина е удоволствие да работиш с него.

— Нашата мами казва, че сърцето му си е на мястото — продължаваше Ембри.

Царят замаяно се понесе към ъгъла, като унесено кимна утвърдително с глава. Да, мислеше си той. В кана номер три, на най-горната полица.

Копърко избърса ръцете си с някакъв парцал и въздъхна. Навярно тридесет и петте години служба в погребалния бизнес, който му даде твърда ръка, философска нагласа и задълбочен интерес във вегетарианството, освен това са му дарили и умения да чува звуци отвъд простосмъртните. Тъй като беше почти напълно убеден, че точно край ухото му някой друг също въздъхна.

Царят тъжно продължи към другия край на залата и впи поглед в матовата течност в подготвителната вана.

Странна работа. Когато беше жив, всичко това му изглеждаше толкова разумно, толкова очевидно. А сега беше мъртъв и му се струваше огромна загуба на усилия.

И започваше да го дразни. Наблюдаваше как Копърко и чиракът му го почистват, как изгарят няколко церемониални стафиди, как го повдигат — нещото, де — как го пренасят достопочтено през залата и как го пускат леко в маслената прегръдка на предпазното средство.

Тепикамон XXVII се втренчи в мрачните дълбини на собственото си тяло, тъжно полегнало на дъното подобно на последната кисела краставичка, останала в буркана.

Вдигна поглед към торбите в ъгъла на залата. Пълни бяха със сено. Нямаше нужда да му се казва какво ще се прави с това сено.

Корабът не се плъзгаше. Той се прокрадваше по водата и танцуваше на вълните върху върховете на дванадесет гребла, разпростираше се като нефтено петно, рееше се като птица. Беше матово черен и с форма на акула.

Нямаше кормчия, който с барабан да отмерва ритъма. Нямаше нужда от излишни тежести.

Тепик седеше между редовете мълчаливи гребци в тясното корито, в което държаха стоката. По-добре да не си мисли за какви стоки става дума. Корабът очевидно беше създаден, за да транспортира малки количества много бързо и незабелязано и той се съмняваше дали дори и в Гилдията на контрабандистите подозират за съществуването му. Търговията се оказа по-интересно занятие, отколкото очакваше.

Откриха делтата с подозрителна лекота — колко ли пъти тази шепнеща сянка се бе плъзгала нагоре по реката, питаше се той — и измежду всички миризми от бившите товари можеше да долови уханието на дома. Крокодилски тор. Тръстиков прашец. Цветове на водни лилии. Липса на канализация. Воня на лъвове и смрад на хипопотами.

Главният гребец лекичко го потупа по рамюто и му показа с жестове да се изправи, помогна му да запази равновесие, докато слизаше от кораба и нагази във водата до кръста. Докато се добере до брега, корабът се превърна само в някакво подозрение за сянка надолу по течението.