Тери Пратчет - Пирамиди

— Pyrocerebrum ouerf culinaire — произнесе, след обработка на ум.

— Ами какво можете да направите по този въпрос? — попита Артур.

— Нищо. Мъртъв е. Всички медицински изследвания го доказват. Така че, ъ-ъ-ъ… погребете го, дръжте го на хубаво и хладнo място и му кажете да дойде при мен следващата седмица. По възможност на дневна светлина.

— Но той още диша!

— Това са само рефлекторни дейности, които лесно могат да заблудят неспециалиста — надуто обясни докторът.

Чидър въздъхна. Подозираше, че Гилдията, която в края на краищата имаше несравним опит с остри ножове и сложни органични съединения, се справяше много по-добре от лекарите при елементарната диагностика. Гилдията може и да убиваше хората, но поне не очакваше от тях да са й благодарни за това.

Тепик отвори очи.

— Трябва да си отида вкъщи.

— Мъртъв, а? — отбеляза Чидър. Лекарят беше гордост за професията си:

— Не е необичайно за един труп да произвежда смущаващи звуци след смъртта си — доблестно заяви той, — които разстройват роднините и…

Тепик се изправи в седнало положение и се изпъна.

— Освен това мускулните спазми на вкочанясващото се тяло могат при определени обстоятелства… — започна докторът, но вече беше обезсърчен. Хрумна му една идея:

— Това е рядко и загадъчно заболяване, което върлува в момента. Причинява се от… от… от нещо толкова мъничко, че по никакъв начин не може да се засече — приключи със самодоволна усмивка.

Свеж номер. Ще трябва да го запомни.

— Много благодарим — каза Чидър, отвори вратата и го изведе навън. — Следващия път, когато се чувстваме наистина добре, със сигурност ще Ви повикаме.

— Вероятно това е чируз — предположи лекарят, докато внимателно, но решително го изтласкваха навън от стаята. — Пипнал е чируз, сега много върлуват…

Вратата се затръшна.

Тепик провисна краката си отстрани на леглото и хвана главата си с ръце.

— Трябва да си ида вкъщи — повтори той.

— Защо? — попита Артур.

— Не знам. Царството ме желае.

— Там изглежда доста лошо се отнасят с тебе… — започна Артур.

Тепик размаха ръце, за да го накара да спре.

— Вижте, моля ви, не искам никой да ми изтъква разумни доводи. Не искам никой да ме съветва, че трябва да си почина. Всичко това няма значение. Ще се върна в царството възможно най-бързо. Не е въпрос на трябва, разбирате, нали. Ще го направя. А вие можете да ми помогнете. Чиди…

— Как?

— Баща ти има един изключително бърз плавателен съд, който използва за контрабанда — решително заяви Тепик. — Ще ми го заеме срещу благоприятна отплата под формата на бъдещи възможности за търговия. Ако потеглим след час, времето ще е предостатъчно.

— Баща ми е почтен търговец!

— Точно обратното. Седемдесет процента от доходите му миналата година са от недекларирана търговия със следните стоки… — Погледът на Тепик се взря в небитието. — …от незаконен транспорт на гулани и лечари — девет процента. От нощен превоз на необлагани с данъци…

— Добре де, трийсет процента е почтен — призна Чидър, — което е значително по-почтено от повечето. Я по-добре ми кажи откъде знаеш това. Изключително бързо ми го кажи.

— А-аз не знам — отговори Тепик. — Когато с-сспях, струваше ми се, че знаех всичко. Всичко за всекиго. Мисля, че баща ми е умрял.

— Ау — отрони Чидър. — Боже. Моите съболезнования.

— А, не. Не е каквото си мислиш. Той би искал това да се случи. Мисля, че дори го очакваше с нетърпение. В нашето семейство смъртта е мигът, от който наистина започваш, разбираш ли, да се радваш на живота. Предполагам, че той доста се забавлява.

В действителност фараонът седеше на една свободна плочка в церемониалната подготвителна зала и наблюдаваше как сочните му вътрешности внимателно биват изваждани от тялото му и как ги слагат в специалните кани, предназначени за специалната ниша.

Това не е гледка, често наблюдавана от хората — поне не от хора, които са в състояние да проявяват разсъдлив интерес.

Той беше доста разстроен. Въпреки че официално вече не обитаваше тялото си, все още беше привързан към него благодарение на някаква окултна връзка, а и трудничко е да изпитваш удоволствие, като гледаш как двама занаятчии се ровят до лакти в твои чаркове.

Освен това и шегичките им не са смешни. Не и когато мишената си ти.

— Виж, господарю Копърко — каза Ембри, закръглен, червендалест млад мъж и както царят бе научил — новият чирак. — Гледай… така… виж това, виж… гледай… името ти в нова светлина. Схващаш ли? Името ти наяве, разбираш ли?