Тери Пратчет - Пирамиди

Когато умреш, първо губиш живота си. После и илюзиите.

— РАЗБИРАМ, ЧЕ ИМАШ МНОГО ДА РАЗМИШЛЯВАШ — изрече Смърт, докато се качваше на коня. — А СЕГА МЕ ИЗВИНИ…

— Почакай малко…

— ДА?

— Когато… падах, можех да се закълна, че летях.

— БОЖЕСТВЕНАТА ЧАСТ ОТ ТЕБ НАИСТИНА Е ЛЕТЯЛА. СЕГА ТИ СИ ИЗЦЯЛО СМЪРТЕН.

— Смъртен?

— ПОВЯРВАЙ МИ. РАЗБИРАМ ГИ ТЕЗИ РАБОТИ.

— О… Слушай, искам да ти задам много вълроси…

— ВИНАГИ ИМА ВЪПРОСИ. СЪЖАЛЯВАМ.

Смърт смуши с крака хълбоците на коня и изчезна.

Царят си остана на мястото, докато се появиха няколко слуги, които забързано подтичваха покрай стената на палата и забавиха крачка, когато наближиха трупа му, а после продължиха да вървят с повишено внимание.

— Добре ли си, о скъпоценни господарю на слънцето? — осмели се да каже единият.

— Не, не съм — троснато отвърна царят, чиито основни предположения за света бяха сериозно накърнени, а това не носи ведро настроение на никого. — Точно в този момент съм нещо като умрял. Впечатляващо, нали — горчиво добави той.

— Можеш ли да ни чуеш, о божествени предводителю на утрото — поинтересува се другият слуга, като се приближаваше на пръсти.

— Току-що паднах на главата си от трийсетметрова стена, ти какво си мислиш? — изкрещя царят.

— Не мисля, че може да ни чуе, Яхмет — отбеляза другият слуга.

— Я слушайте — каза царят, чието раздразнение можеше да се мери само с тоталната невъзможност на слугите да чуят онова, което казваше, — трябва да откриете сина ми и да му кажете да забрави за оная история с пирамидата, поне докато не си помисля малко по този въпрос. Има един-два момента в цялото устройство на отвъдния живот, които сякаш си противоречат и…

— Да викам ли? — попита Яхмет.

— Не мисля, че можеш да викаш достатъчно силно. Струва ми се, че е мъртъв. — Яхмет погледна надолу към вкочанясващия се труп. — По дяволите — отрони той накрая. — Ами значи, като начало, утрешният ни ден е затрит.

Слънцето, което не подозираше, че това е прощалното му представление, продължаваше плавно да се носи над ръба на света. А от него излетя, много по-бързо от всяка друга птица, една чайка и се спусна над Анкх-Морпорк, над Месинговия мост и осемте застинали фигури и над едно лице с втренчен поглед…

Чайките се срещаха достатъчно често в Анкх. Но докато точно тази прелиташе над групата, нададе продължителен гърлен крясък, заради който трима от крадците изпуснаха ножовете си. Никое пернато не би трябвало да издава такъв звук. В него се усещаха нокти.

Птицата направи пълен кръг и с припляскване кацна на удобен за целта дървен хипопотам, откъдето се облещи към групата с побеснели червени очи.

Тарторът на шайката откъсна замаяния си втрещен поглед от птицата, точно когато Артур изрече с доста приятен глас:

— Това е нож за мятане Nо 2. Изкарах деветдесет и шест процента по мятане на ножове. Коя очна ябълка не ти трябва?

Тарторът се втренчи в него. Що се отнася до останалите млади убийци, единият здравата се беше опулил в чайката, докато другият беше погълнат от шумното си повръщане през парапета.

— Ти си един — уточни крадецът. — А ние сме петима.

— Но скоро ще бъдете само четирима — отвърна Артур.

С бавни движения, като че изпаднал в унес, Тепик протегна ръка към чайката. Ако беше някоя нормална чайка, резултатът от действието щеше да е загуба на пръст, но съществото с подскок се намести на ръката му със самодоволния вид на господар, завърнал се в старото си имение.

Крадците се чувстваха все по-неспокойни. Усмивката на Артур също не им помагаше.

— Каква хубава птица — изрече тарторът с нелепо бодър тон, присъщ само на крайно уплашен човек.

Тепик замечтано галеше главата й с форма на куршум.

— Мисля, че ще е добре да си отидете — предложи Артур, а птицата се премести настрани и се установи на китката на Тепик.

Както се беше вкопчила с ципестите си крака и размахваше криле, за да пази равновесие, би трябвало да има малко циркаджийски вид, но вместо това изглеждаше изпълнена с мощ, сякаш олицетворяваше скритата идентичност на орел. Когато отвори устата си и показа комично моравия си птичи език, отправеното послание гласеше, че тази морска чайка е в състояние да постигне много повече, отколкото да застраши крайморски сандвич с домат.

— Това магия ли е? — попита един от крадците, но бързо го сгълчаха да мълчи.

— Е, ние да си тръгваме — смънка тарторът. — Извинявайте за недоразумението…

Тепик му се усмихна топло.