Тери Пратчет - Пирамиди

Разбира се, че принцът знаеше. Това беше част от реда на нещата. Но в дълбините на ума си, изкопани от години ритуали и подобаващо почитане, Диос откри някакво смущение. Не му беше там мястото. Смущението е нещо, което трябва да се случва на други хора. Не е стигнал до положението, което заемаше сега, като си е позволявал да си оставя място за съмнение. И все пак там някъде отзад витаеше някаква мъничка мисъл, сигурност, че ще има неприятности с новия цар.

Добре, де. Момчето скоро ще се научи. Всички се научават.

Промени позата си и примига. Болките и бодежите се бяха върнали, а той не можеше да си позволи това. Пречеха на задълженията му, а негов дълг беше свещената вяра.

Отново ще трябва да посети некропола. Довечера.

— Виждаш, че това не е той, нали?

— А кой е тогава? — попита Чидър. Те неуверено шляпаха във водата по улицата, този път не с люшкащата се походка на пияници, а с нескопосания ход на двама души, които се опитват да управляват трима. Тепик ходеше, но не по начин, който им вдъхваше увереност, че мозъкът му взима някакво участие в движението.

Около тях се отваряха врати със замах, псуваше се, чуваше се как мебели се влачат към стаите на горния етаж.

— Изглежда горе в планините е имало страхотна буря — заключи Артур. — Обикновено такова наводнение не става дори и напролет.

— Може би трябва да изгорим няколко пера под носа му — предложи Чидър.

— Тази дяволска морска чайка сигурно му е любимка — изръмжа Артур.

— Каква морска чайка?

— Видя я.

— Добре де, какво за нея?

— Наистина я видя, нали?

Несигурността запали мрачното си пламъче в очите на Артур. Чайката бе изчезнала в цялото онова вълнение.

— Вниманието ми беше малко заето — Чидър сподели свенливо. — Сигурно заради онези ментови вафлички, дето ги сервираха с кафето. Стори ми се, че са малко попреминали.

— Положително имаше елемент на окултност в онази птица — заяви Артур. — Слушай, хайде да го сложим някъде, докато изсипя водата от ботушите си, а?

Наблизо имаше фурна — вратите й бяха отворени, за да могат тавите с новия хляб да изстинат в ранната утрин. Подпряха Тепик на стената.

— Има вид, сякаш някой го е фраснал по главата — установи Чидър. — Никой не го е правил, нали?

Артур отрицателно поклати глава. Лицето му бе застинало в лека назъбена усмивка. Онова, в което се бяха вторачили очите му, не принадлежеше на обичайния набор измерения.

— Трябва да го върнем в Гилдията и право в лазар…

Той спря. Зад тях се чу особено шумолене. Хлябовете леко подскачаха в тавите. Един-два паднаха на пода от вибрациите, където се завъртяха около оста си подобно на преобърнати бръмбари.

После препечените им корички се разпукаха като черупки на яйца и от тях покълнаха стотици зелени стъбълца.

Само за няколко секунди тавите се бяха превърнали в развълнувани гъсти посеви от млада пшеница, а класовете им започваха да се наливат и да клюмват от тежестта си. През тях вървяха Чидър и Артур с безизразни лица и здраво придържаха Тепик помежду си.

— Той ли прави всичко това?

— Имам чувството, че…

Артур погледна назад, в случай че гневни хлебари са наизлезли и съзрели агресивното пълнозърнесто производство, и така внезапно спря, че останалите двама се завъртяха около него подобно на кормило.

Замислено се загледаха по улицата.

— Не е нещо, което можеш да видиш всеки ден — най-сетне отрони Чидър.

— Имаш предвид, че поникват трева и други неща навсякъде, където му стъпи кракът?

— Да.

Погледите им се срещнаха. Едновременно сведоха очи към обувките на Тепик. Вече беше до глезен в зеленина, която неотклонно разпукваше вековния калдъръм.

Без да отронят и дума, те сграбчиха лактите му и го повдигнаха във въздуха.

— В лазарета — каза Артур.

— В лазарета — съгласи се Чвдър.

Но и двамата знаеха, дори още тогава, че няма да му се размине само с горещ компрес.

Докторьт се облегна назад.

— Доста ясно — произнесе се, като мислеше припряно. — Случай на mortis portalis tackulatum с усложнения.

— Какво значи това? — попита Чидър.

— На езика на неспециалиста — докторът подсмръкна — той е мъртъв и студен.

— Какви са усложненията?

Докторът им хвърли уклончив поглед.

— Все още диша. Ето, пулсът му е оживен, а има температура колкото да пържиш яйца.

Той се поколеба, съзнавайки, че вероятно е прекалено ясно и добре разбираемо. Медицината беше ново изкуство на Диска и доникъде нямаше да я докара, ако хората можеха да го разбират.