Тери Пратчет - Пирамиди

Тъй като си беше по природа любознателен, Тепик се запита къде ли се крие през деня, тъй като имаше вид на съд, създаден да се движи само под покрова на мрака и реши, че вероятно се спотайва някъде из високите блата с тръстика из делтата.

И понеже вече беше цар, отбеляза си наум да се погрижи блатата да бъдат периодично патрулирани отсега нататък. Един цар трябва да ги знае тези работи.

Спря, затънал до глезени в речната тиня. Беше узнал всичко.

Артур бе говорил несвързано за морски чайки и реки, за покълнали самуни хляб, което предполагаше, че е попрекалил с пиенето. Тепик си спомняше само, че се събуди с ужасяващо усешане за загуба, понеже паметта му не съумяваше да задържи новите си скъпоценни придобивки, а ги изливаше навън. Досущ като великите прозрения, които ти идват насън и изчезват, когато се събудиш. Беше узнал всичко, но само като се опита да си спомни какво точно, то се стече от главата му като от пробита кофа.

Но му остана новото усещане. По-рано животът му се носеше безцелно, променян от случайните обстоятелства. Сега равномерно си цъкаше между блесналите релси. Вероятно нямаше качества да стане убиец, но знаеше, че може да бъде цар.

Краката му напипаха твърда земя. Корабът го остави малко по-надолу по реката от палата и сините пламъци на пирамидите, разположени на отвъдния бряг, насищаха нощта с обичайната си светли на на фона на луната.

Вечните покои на блажените мъртъвци се явяваха във всякакви размери, но не и във всякакви форми, разбира се. Бяха се скупчили близо до града, все едно мъртвите обичат да си имат компания.

Дори и най-старите бяха непокътнати. Никой не си вземаше назаем нито един камък, за да си строи къщи или пътища. Тепик се почувства смътно щастлив от тази мисъл. Никой не разпечатваше вратите, за да се мотае вътре и да проверява дали мъртвите нямат някои поостарели скъпоценности, които вече не им трябват. А всекидневно, без никакъв пропуск в графика им се доставяше храна в малките предверия; комисионерите на мъртвите заемаха голяма част от палата.

Понякога храната изчезваше, понякога си стоеше. Жреците обаче бяха съвсем наясно по този въпрос. Независимо дали храната е консумирана или не, тя бива изяждана от мъртвите. Предполагаше се, че им е харесала — никога не се оплакваха, нито пък се появяваха да си искат допълнително.

Грижете се за мъртвите и мъртвите ще се грижат за вас. В края на краищата те са мнозинство.

Тепик разтвори тръстиките. Оправи дрехите си, изчопли някаква кал от ръкава си и пое към палата.

Пред него, тъмна на фона на сиянието от пламъците, се извисяваше великата статуя на Кхъфт. Преди седем хиляди години Кхъфт извел своя народ от… Тепик не можеше точно да си спомни откъде, но е било някакво място, което навярно не им е харесвало, и то с основателна причина. В такива моменти му се искаше да познава по-добре историята. После Кхъфт отправил молитва насред пустинята, а тукашните богове посочили Старото царство. И той не само навлязъл, ами и завладял територията, за да се превърне тя във вечна обител за неговото семе. Във всеки случай, станало е нещо от този род. Вероятно е имало повече „и не само това, ами и“, както и няколко „наистина“, които добавят меда и маслото към историята. Но вида на този велик патриархален лик, на тази протегната ръка, на тази брадичка, в която можеш да трошиш камъни, смело вирната на фона на пламъците, му казваха каквото вече знаеше.

Беше си у дома и никога нямаше да го напусне.

Слънцето започна да изгрява.

Най-великият жив математик на Диска, а всъщност и последният в Старото царство се протегна в обора си и преброи стръкчетата слама в леглото си. След това предположи какъв е броят на пироните в стената. После отдели няколко минути, за да докаже, че полето на автоморфния резонанс има полубезкраен брой нерешими първични идеали. След което, за да мине времето, отново си изяде закуската.

Минаха две седмици. Ритуалите и церемониите, организирани по подобаващ ред и време, крепяха света под небето, а звездите следваха посоките си. Удивителни неща могат да бъдат постигнати с ритуали и церемонии.

Новият цар се взря в огледалото и се намръщи.

— От какво е направено? Доста е мъгляво.

— Бронз, Ваше величество. Полиран бронз — отвърна Диос като му подаваше Млатилото на пощадата.

— В Анкх-Морпорк си имахме огледала от стъкло със сребърен гръб. Много са хубави.

— Да, Ваше величество. Тук си имаме бронзови, Ваше величество.