Тери Пратчет - Пирамиди

В мигове като този религиозното упование е много важно. Обърна се и погледна нагоре към слънцето, точно когато то се отделяше от кълбящите се облаци на зората.

В самия му център се виждаше мъничка точица.

Покойният Цар Тепикамон XXVII отвори очи.

— Летях — прошепна той. — Помня усещането за криле. Какво търся тук?

Опита се да се изправи. Почувства някаква временна тежест, която внезапно изчезна, така че стана почти без усилие. Погледна надолу, за да потърси причината за това чувство.

— O, боже — каза той.

Културата на речното царство беше неизчерпаема по въпросите, свързани със смъртта и онова, което следва след нея. Всъщност в нея съвсем малко се разказваше за живота, който се приемаше за неудобна прелюдия към основното събитие. През него трябваше да се премине толкова бързо, колкото позволява учтивостта, и фараонът стигна до заключението, че много бързо е умрял. Видът на обезобразеното му тяло, проснато на пясъка там долу, беше от голямо значение за направения извод.

Навсякъде господстваше сивота. Пейзажът имаше такъв призрачен вид, сякаш можеше да премине през него. Разбира се, помисли си той, сигурно бих успял да го направя.

Потри аналога на ръцете си. Е, това си е. Ето тук започва да става интересно. Сега започвам наистина да живея.

Зад гърба му се чу глас:

— ДОБРО УТРО.

Царят се извърна.

— Здрасти. Ти трябва да си…

— СМЪРТ.

Царят придоби изненадан вид.

— Бях разбрал, че Смърт се явява като триглав гигантски бръмбар скарабей.

Смърт сви рамене.

— Е, СЕГА ЗНАЕШ.

— Какво е това в ръката ти?

— ТОВА ЛИ? КОСА Е.

— Странно изглеждащ предмет, нали? — запита фараонът. — Мислех си, че Смърт носи Млатилото на Пощадата и Разпорващата кука на Справедливостта.

Смърт сякаш се замисли по този въпрос.

— В КАКВО ГИ НОСИ?

— Моля?

— ВСЕ ОЩЕ ЛИ ГОВОРИМ ЗА ГИГАНТСКИЯ БРЪМБАР?

— А, в мандибулата си, предполагам. Но мисля, че на една фреска в палата беше изобразен с ръце. — Царят се колебаеше. — Някак глупавичко ми се струва сега като го споделям с друг. Имам предвид гигантския бръмбар с ръцете. И с глава на ибис, доколкото си спомням.

Смърт въздъхна. Не беше творение на Времето и следователно за него нямаше разлика между миналото и бъдещето. Имаше един период, когато полагаше усилия да се явява в такава форма, в каквато клиентът очакваше да го види. Идеята се провали, защото обикновено успяваше да узнае какво точно очаква клиентът, чак след като вече е умрял. И затова взе следното решение: тъй като в края на краищата никой всъщност не очаква да умре, може да си достави удоволствие и да се придържа към познатата черна роба с качулка, която си е изискана, много добре позната и навсякъде се приема подобно на най-добрите кредитни карти.

— Във всеки случай — каза фараонът — предполагам, че е по-добре да вървим.

— НАКЪДЕ?

— Ти не знаеш ли?

— ТУК СЪМ САМО, ЗА ДА СЕ ПОГРИЖА ДА УМРЕШ В НАРОЧЕНИЯ ЧАС. ОНОВА, КОЕТО СТАВА ОТТУК НАТАТЬК, СИ Е ТВОЯ РАБОТА.

— Ами… — Царят по навик почеса брадичката си. — Предполагам, че трябва да изчакам, докато приключат с всички приготовления и прочее. Да ме балсамират. И да построят проклетата пирамида. Хм. Трябва ли да се мотая наоколо и да чакам, докато свърши всичко това?

— ДОПУСКАМ, ЧЕ Е ТАКА.

Смърт щракна с пръсти и един великолепен бял кон спря да пасе на зелената морава и се приближи в тръс до тях.

— Уф. Ами мисля, че ще гледам настрани. Първо измъкват всички меки сочни части, разбираш ли.

Сянка на лека тревога премина през лицето му. Нещата, които му изглеждаха напълно разумни по времето, когато беше жив, сега му се струваха леко подозрителни.

— Това се прави, за да се запази тялото и да започнеш нов живот в Отвъдния свят — добави малко заплетено. — А после те увиват в платнени превръзки и бинтове. Това поне изглежда логично. — Разтърка носа си: — А после пък слагат всичкото онова ядене и пиене заедно с теб в пирамидата. Наистина е странничко.

— В ТОЗИ МОМЕНТ КЪДЕ СА ВЪТРЕШНИТЕ ТИ ОРГАНИ?

— Ето това е странната работа, нали? Пъхнати са в една кана в съседната стая — отговори царят, а гласът му бе пропит със съмнения. — Дори сложихме един дяволски голям модел на каляска в пирамидата на татко. — Още повече се намръщи: — Беше от масивно дърво — продължи да говори на себе си — цялата със златно покритие. Имаше и четири дървени вола, които да я теглят. После фраснахме един огромен камък върху вратата…

Опита се да мисли и установи, че това му се отдава с изненадваща лекота. Нови идеи се вливаха в главата му като студен, ясен поток. Бяха свързани с играта на светлината върху скалите, с тъмносиния цвят на небето, с множеството възможности, предлагани от света, проснал се от двете му страни. Сега, когато нямаше тяло, което да му вади душата с настойчивите си изисквания, светът изглеждаше изпълнен с дивни неща. Но за съжаление едно от първите измежду тях беше фактът, че голяма част от онова, което бе приемал за вярно, сега изглеждаше солидно и надеждно като блатен газ. А освен това, точно сега, когато беше напълно готов да се радва на света, щеше да бъде заровен в някаква си пирамида.