Тери Пратчет - Пирамиди

Нямаше никакви съмнения, че Артур ще успее на изпита. Обучаваха го допълнително и му беше позволено да използва действително сложни комбинации от отрови. Вероятно щеше да продължи с докторантура.

Почакаха гонговете на града да отброят два часа. Часовникарството в Анкх-Морпорк не беше прецизна технология и във всеки случай много от общностите в града си имаха собствени идеи за съдържанието на един час, така че звукът от гонговете продължи да се носи над покривите поне още пет минути.

Когато стана очевиден градският консенсус в полза на факта, че минава два часът, тримата престанаха мълчаливо да гледат върховете на обувките си.

— Е, това е — отрони Чидър.

— Горкичкият Чийзрайт — промълви Артур. — Трагично е, като си помислиш.

— Да, дължеше ми четири пенса — съгласи се Чидър. — Хайде, организирал съм нещо за нас.

Цар Тепикамон XXVII стана от леглото си и се плясна с длани по ушите, за да спре рева на морето. Тази нощ беше силен.

Шумът от морето винаги ставаше по-силен, когато не беше на кеф. Беше му нужно нещо, което да го разсее. Можеше да повика Птраци, любимата си прислужничка. Тя беше нещо специално. Пеенето й винаги го ободряваше. Животът изглеждаше толкова по-ведър, когато спираше да пее.

Или пък изгревът. Винаги му действаше успокояващо. Приятно беше да седиш, увит в одеяло на най-високия покрив на палата и да гледаш как маранята се вдига от реката, когато потопът от злато залива земята. Изпитваш онова топло чувство на задоволство, че още една работа е отхвърлена. Дори и да не си наясно как всъщност си я свършил…

Изправи се, нахлузи чехлите си и с леки стъпки излезе от стаята си. Закрачи по широкия коридор, който водеше към огромните спираловидни стълби и покрива. Няколко свещи от напоена в лой сърцевина на тръстики осветяваха статуите на другите местни божества, като рисуваха по стените движещи се картини от сенките на фигури с глава на куче, тяло на риба, ръце от паешки крачета. Познаваше ги от детските си години. Юношеските му кошмари щяха да бъдат доста безформени, ако ги нямаше.

Морето. Бе го виждал само веднъж като момче. Не го помнеше особено добре с изключение на размерите. И шума. И чайките.

Мисълта за тях го глождеше. Изглежда те се бяха уредили много по-добре. Искаше му се един ден да се върне като чайка, но разбира се, ако си фараон, това е недопустимо. Никога не се връщаш. Всъщност, точно казано, не си и отиваш.

— Е, какво е? — попита Тепик.

— Опитай — подкани Чидър — просто го опитай. Никога няма да имаш този шанс отново.

— Грехота е да го пропуснем — любезно се съгласи Артур, като гледаше към сложната шарка в чинията си. — Какви са всичките тези червени нещица?

— Просто репички — презрително уточни Чидър. — Те не са най-важното. Хайде.

Тепик протегна ръка и набоде с дървената виличка тънко като хартия резенче от бяла риба. Майсторът-готвач на скуиши ги изучаваше, както човек би наблюдавал прохождащо детенце на първия му рожден ден. Тепик осъзна, че така ги гледаше и целия ресторант.

Внимателно задъвка. Беше солено, леко гумено и с едва доловим привкус на канализация.

— Вкусно, а? — попита възторжено Чидър. Няколко посетители, седнали по-наблизо, започнаха да ръкопляскат.

— Различно е — призна си Тепик с пълна уста. — Какво е това?

— Дълбоководна риба-гръм — отвърна Чидър. — Всичко е наред — продължи припряно, щом Тепик многозначително остави вилицата си. — Напълно безопасно е при положение, че всеки милиметър от стомаха, черния дроб и храносмилателния й тракт са махнати — затова струва толкова много. Не може да има некадърен майстор-готвач на риба гръм. Това е най-скъпото ястие в света, хората оди пишат за него…

— Може да е много вкусна експлозия — измърмори Тепик, докато идваше на себе си. Все пак сигурно беше сготвена както трябва, в противен случай всичко наоколо щеше вече да е украсено с него в ролята на тапет. Внимателно побутна с вилицата си резенчетата от корени, които заемаха останалата част от чинията му.

— А тези неща какво ти правят? — попита.

— Ами ако не са правилно приготвяни в продължение на шест седмици, влизат в катастрофална реакция със стомаха ти — обясни Чидър. — Извинявайте. Мислех, че трябва да отпразнуваме случая с най-скъпото ястие, което можем да си позволим.

— Разбирам. Пържени рибки с картофки за Мъже — отбеляза Тепик.

— В това място дали се намира оцет? — изфъфли Артур с издути бузи. — А добре би ми дошъл и малко кашкав грах.