Тери Пратчет - Пирамиди

На практика животът му свърши. Не бе мислил какво ще се случи по-нататък. Не бе и посмял да си мисли, че ще има по-нататък.

Някой го потупа по рамото. Обърна се и видя как Чидър сяда до него и безмълвно му показва розов формуляр.

— Бинго.

— И ти ли мина? — попита Тепик. Чидър се нахили:

— Никакъв проблем. Беше Найвър. Никакъв проблем. Малко ме поизпоти обаче на Извънредния авариен скок. Ами ти?

— Хмм? O. Не. — Тепик се опитваше да се съвземе. — Никакви неприятности.

— Чу ли се нещо за останалите?

— Не.

Чидър се облегна назад:

— Чийзрайт ще се справи — промълви великодушно — също и младока Артур. Не мисля, че някой от останалите ще успее. Да им дадем двадесет минути, какво ще кажеш?

Тепик обърна измъченото си лице към него:

— Чиди, аз…

— Какво?

— Когато се стигна до онова, аз…

— Какво?

Тепик се взря в чакъла:

— Нищо.

— Ти си късметлия — паднало ти се е добро упражнение по върховете на покривите. На мен ми се паднаха каналите, а после и помиярника на Галантерийната кула. Трябваше да се преоблека, когато си дойдох.

— Падна ти се чучело, нали? — попита Тепик.

— Мили боже, а на теб не ти ли се падна същото?

— Но ни карат да си мислим, че нещото е истинско! — жално изви Тепик.

— Напипваше се като истинско, нали?

— Да.

— Е, минал си. Значи няма проблеми.

— Но не се ли запита кой може да е оня под одеялото и защо…

— Притеснявах се, че няма да го направя както трябва — призна си Чидър. — Но после си помислих, добре де, не зависи от мен.

— Но аз… — Тепик спря.

Какво му оставаше? Да обяснява? Някак не изглеждаше особено добра идея. Приятелят му го плясна по гърба.

— Я не се тревожи за това! Успяхме!

Чидър вдигна палеца си и го притисна към първите два пръста на дясната си ръка — древният поздрав на убийците.

Палец, притиснат към двата пръста, и слабоватата фигура на главния преподавател д-р Енигма, надвиснала над стреснатите момчета.

— Ние не убиваме — казваше той.

Гласът му беше мек. Никога не повишаваше глас, но умееше да му придава такъв тон и въртеливост, че успяваше да надвика и ураган.

— Ние не екзекутираме. Не колим. Никога, можете да сте напълно убедени, никога не измъчваме. Не припарваме до престъпни дела, дължащи се на страсти, омраза или безсмислена придобивка. Не го правим от любов към загробването или за да задоволим някаква своя тайна вътрешна потребност, нито пък за да се облагодетелстваме, нито в името на кауза или вяра. Казвам ви, господа, че всички тези причини са крайно съмнителни. Погледнете лицето на човек, който би ви убил в името на някаква вяра и ноздрите ви ще настръхнат от отврата. Заслушайте се в реч, която оповестява свещена война и, уверявам ви, ушите ви ще доловят как металният звук от люспите на злото и чудовищната му, влачеща се опашка се примесват с чистотата на езика, Не, ние работим за пари. И тъй като преди всичко трябва да познаваме стойността на човешкия живот, работим за много пари. Надали има други по-ясни мотиви, така пречистени от всякакви претенции. Nil mortifi, sine lucre. Помнете. Никакво убиване без заплащане. — Помълча за известно време. — И винаги издавайте касова бележка — добави той.

— Значи всичко е наред — отбеляза Чидър. Тепик мрачно кимна. Ето това много харесваше у Чидър. Притежаваше завидното умение да не мисли сериозно за онова, което го занимаваше.

Някаква фигура се приближи внимателно и мина през отворената врата. 7 7 Портата на Гилдията на Убийците никога не се затваряше. Казваха, че е така, защото при Смъртта бизнесът си върви непрекъснато и няма почивни часове, но истината беше, че пантите бяха ръждясали преди векове и никой не успяваше да се справи с тях. Светлината от факела в кабинката на портиера се отрази в русата къдрава коса.

— Значи вие успяхте — отбеляза Артур, като безгрижно размахваше формуляра.

За седемте изминали години Артур много се промени. Непрекъснатият провал на Великия Орм да му навлече органично отмъщение заради непроявена набожност го излекува от склонността му да търчи навсякъде с глава, скрита под палтото. Дребният ръст му даваше естествено предимство в онези области на занаята, където се работеше в тесни пространства. Вродената му наклонност към целеустремено насилие стана всеобщо достояние в деня, когато Флаймоу н няколко приятелчета си бяха наумили, че ще стане забавно, ако малко си подхвърлят новаците в едно одеяло и се спряха първо на Артур. Десет секунди по-късно се наложи всички момчета в спалното да обединят усилия, за да удържат Артур и да изкопчат от пръстите му остатъците от стола. Тогава стана ясно, че е син на покойния Йохан Лудорум, един от най-великите убийци в историята на Гилдията. Синовете на мъртвите убийци винаги получаваха пълни стипендии и учеха безплатно. Да, понякога в професията се проявяваше и грижовност.