Тери Пратчет - Пирамиди

— Боже — промълви Артур.

— O, това не е нищо — уточни Чидър. — Една Прасоколеда дядо ми и счетоводният му отдел отишли на някаква бизнес конференция на високо ниво с представители на хората от земите край Главината. Петнадесет трупа изчезнали безследно. Много е лоша тази работа. Накърнява общостта на бизнеса.

— Цялата общност на бизнеса или само онази част от нея, която се носи по корем в реката? — запита Тепик.

— Точно това е въпросът. Така би било по-добре — отговори Чидър, като клатеше глава. — Нали разбираш. Чиста работа. Ето защо баща ми каза, че аз трябва да се присъединя към Гилгията. Искам да кажа, че в наши дни трябва да се заемеш с бизнеса, не може да си прекараш живота само във връзки с обществеността.

Краят на арбалета потрепери.

Всичко друго в школата му харесваше — катеренето, часовете по музика, широката образователна основа. Фактът, че в крайна сметка убиваш хора, тормозеше ума му. Никога не бе убивал никого.

Това е то, каза си. Ето тук всички разбират дали го умееш, и ти в това число.

Ако сега я оплескам, с мен е свършено.

Мерисет започна да си тананика някаква обезсърчаваща мелодийка в ъгъла си.

Гилдията плащаше определена цена за официално узаконеното си съществувание. Грижеха се да няма безгрижни, наполовина отдадени, или иначе казано, убийствено неефективни убийци. Никога няма да срещнеш оня, който е пропаднал на теста.

Някои пропадаха. Само че никога не ги срещаш. Може би там лежи един от тях, може би това е Чидър или дори Сноксъл, или някое друго от момчетата. Всички те бяха на тест тази вечер. Ако не успее, може би и него ще завият с одеялото…

Тепик се опита да се прицели в полегналата фигура.

— А-хъм — прокашля се екзаминаторът. Гърлото му беше пресъхнало. Паниката се надигна в него подобно на вечерята на пияница.

Зъбите му зачаткаха. Гръбнакът му се скова, дрехите му станаха влажни дрипи. Светът забави ход.

Не. Няма да го направи. Внезапното решение го халоса като тухла в тъмна уличка и също така го изненада. Не че мразеше Гилдията или особено много ненавиждаше Мерисет, но не това беше начинът за провеждане на изпит. Това просто е погрешно.

Реши да се остави да го скъсат. Какво точно може да направи старецът по този въпрос тук? И ще бъде скъсан с финес. Обърна се към Мерисет, мирно погледна екзаминатора в очите, опъна ръката с арбалета в неясна посока вдясно от себе си и дръпна спусъка. Чу се метален звън.

Стрелата с щракване рикошира в пирон на перваза на прозореца. Мерисет бързо се наведе и тя избръмча над главата му. Удари се в скобата за факла на стената и профуча покрай пребледнялото лице на Тепик подобно на подивяла котка.

Стовари се върху одеялото с глух удар и настана тишина.

— Благодаря Ви, г-н Тепик. Бихте ли ме изчакали за минутка.

Старият убиец се задълбочи над дъската с листовете си, като мърдаше устни.

Взе молива, който висеше на дъската, вързан с малко поопърпана сиджимка и отбеляза нещо на някакъв розов лист.

— Няма да ви карам да го взимате от ръцете ми, знае се защо — каза му. — Ще го оставя на масата до вратата.

Усмивката му не беше особено приятна — тънка и суховата. Беше усмивка, от която топлината отдавна се е изпарила. Обикновено така се усмихват хора, лежали мъртви около две години под изгарящото пустинно слънце. Но поне се усещаше, че прави усилие.

Тепик не беше помръднал:

— Минах ли? — попита.

— Изглежда случаят е такъв.

— Но…

— Убеден съм, знаете, че не ни е позволено да дискутираме теста с учениците. Мога да ви кажа, че лично аз не ободрявам тези съвременни нафукани техники. Приятна сутрин.

И Мерисет си излезе с наперена крачка.

Тепик се довлече до прашната маса и ужасен сведе поглед към листа. Просто по навик извади пинсета от торбичката си, за да повдигне хартията.

Съвсем истинска си беше. Имаше го и печатът на Гилдията, а заплетената завъркулка очевидно беше подписът на Мерисет. Твърде често го бе виждал, най-вече под тестовите материали до забележка, която гласи: „3 от 10. Елате в приемното ми време.“

Тръгна спънато към фигурата на леглото и издърпа одеялото.

Беше почти един сутринта. В Анкх-Морпорк нощта току-що започваше да се вихри.

Мракът тегнеше там горе, над върховете на покривите, във въздушния свят на крадците и убийците. Но долу животът в града се носеше по улиците като прилив.

Тепик вървеше в унес през тълпата. Всеки друг, който би опитал същото в града, все едно си просеше обиколка с гид по дъното на реката, но той беше облечен в черните дрехи на убиец и тълпата просто автоматично се отваряше пред него и се затваряше зад него. Дори и джебчиите страняха — не можеха да са сигурни какво ще напипат в джобовете му. Безцелно мина през портата на Гилдията и седна на черна мраморна пейка, забол брадичка в кокалчетата на ръката си.