Тери Пратчет - Пирамиди

Тогава всички те чуха настойчивия тих шум. Шест чифта очи се завъртяха в кръг и погледнаха надолу. Очите на Чидър вече си бяха в съответната позиция.

Под тях, заливайки мрачно дехидрираната кал, Анкх прииждаше.

Диос, Първият министър и пръв върховен жрец измежду върховните жреци, не беше религиозен по природа. Това е нежелано качество за висш жрец — влияе на преценката му, поврежда го. Започнеш ли да вярваш в разни неща, цялата работа се превръща във фарс.

Не че имаше нещо против вярата. Хората имат нужда да вярват в боговете, дори и само защото трудно може да се повярва в човеци. Боговете са необходими. Той имаше само едно изискване към тях — да си стоят настрана и да го оставят да си върши работата.

Отбележете — фактът, че притежаваше и подходящия външен вид, беше дар божи. Ако гените ти решат, че е подходящо да те дарят с висок ръст, гола глава и нос, с който би могьл да ореш скалите, сигурно са били водени от определена цел.

Той инстинктивно губеше доверие в хората, които естествено се отдаваха на религията. Усещаше, че естествено вярващите са несигурни и са склонни към бродене из пустинята и имат откровения — сякаш боговете биха паднали толкова низко, та да се занимават с тях. И никога нищо не довършваха. Започваха да мислят, че ритуалите не са важни. Идваше им на ум, че могат да си говорят с бога направо, без посредник. Диос знаеше със сигурност, с твърдост и непоклатимост, достойни да станат опорна точка на света, че боговете на Джелибейби обичат ритуалите подобно на всички останали богове. В края на краищата бог, който е против ритуала, би приличал на риба, настроена враждебно към водата.

Той седеше на стъпалата пред трона с жезъл на коленете си и изричаше заповедите на царя. Фактът, че понастоящем не ги даваше цар, не беше проблем. Диос беше върховен жрец в продължение на… ами… достатъчно дълги години и вече не си струваше да помни колко точно са. Беше му твърде ясно какви заповеди би издавал един разумен цар и си ги издаваше сам.

Във всеки случай Ликът на Слънцето си беше на трона и само това имаше значение. Представляваше маска за цялата глава, направена от чисто злато, която трябваше да се носи от съответния владетел при всички обществени изяви. Изражението на маската, според светотатстващите, беше типично за доброжелателен запек. В продължение на хиляди години маската символизираше владетелите в Джелибейби. Заради нея беше и много трудно да различаваш царете един от друг.

Това също беше изключително символично, макар че никой не си спомняше за какво по-точно.

Много подобни неща имаше в Старото царство. Например жезълът на коленете му с много символичните си змии, символично обвили алегоричния остен за камили. Хората вярваха, че този жезъл дава на върховните жреци власт над боговете и мъртвите, но това вероятно е метафора, тоест лъжа.

Диос се размърда.

— Царят въведен ли е в Залата за Пътя Отвъд? — попита той.

Кръгът по-малко върховни жреци кимна утвърждаващо.

— Копърко, балсаматорът, се занимава с него в този миг, о, Диос.

— Много добре. И строителят на пирамиди е инструктиран, нали?

Дюдюк Кууми, върховният жрец на Кхефин, Двуликия бог на портите, пристъпи напред.

— Позволих си сам да се заема с това, о, Диос — измърка той.

Диос забарабани с пръсти по жезъла си:

— Да. Изобщо не се съмнявам, че си го направил.

В съсловието на жреците беше широко прието, че Кууми ще наследи Диос, в случай че някога вземе наистина да умре. Но да се мотаеш и да го чакаш да умре никога не е било възнаграждаващо усилията занятие. Единственото мнение, което се отличаваше от останалите, принадлежеше на самия Диос, който ако имаше изобщо някакви приятели, вероятно би им доверил известни предварителни условия за събитието, а именно — сини луни, летящи прасета, а той, Диос — да е видян в ада. Вероятно би добавил мнението си за единствената разлика между Кууми и свещен крокодил — крокодилът поне има простичка почтена цел.

— Много добре — каза той.

— Ако мога да напомня на Ваше светлост?… — продължи Кууми.

Лицата на останалите жреци засияха с удобно безопасна пустота, когато Диос яростно ги изгледа.

— Да, Кууми?

— Принцът, о, Диос. Призован ли е?

— Не — отговори Диос.

— Тогава как ще разбере?

— Той ще узнае — твърдо отвърна Диос.

— Как така?

— Той ще узнае. А сега всички сте свободни. Вървете си. Погрижете се за боговете си!

Те забързано се изнизаха и оставиха Диос сам на стълбите. Това беше обичайната му поза от толкова дълго време, че си беше издълбал ямичка в камъка, която му беше по мярка.