Тери Пратчет - Ерик

— Искаш да кажеш, че трябва в известен смисъл да се стартира от Квадрат Номер Едно?

— Именно.

— Но това е безсмислено! Ще трябва да минат толкова години, преди да се появи някой друг наоколо!

— Векове — мрачно го поправи Ринсуинд. — Хилядолетия. Абе, май беше цяла вечност! А после ще последват всякакви войни и чудовища, и какво ли не. По-голямата част от историята е твърде отвратителна, когато се вгледаш по-сериозно. Дори няма нужда да е по-сериозно.

— Ама, това дето го исках беше да живея завинаги отсега нататък — Ерик бе обезумял. — Искам да кажа, оттогава нататък. Искам да кажа, ама погледни наоколо. Няма момичета. Няма хора. Няма какво да се прави събота вечер…

— С хиляди години няма да има и събота вечер — каза Ринсуинд. — Ще има само нощи.

— Трябва веднага да ме върнеш обратно — заяви Ерик. — Заповед. Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Кажи ми го само още веднъж и ще ти прасна един — каза Ринсуинд.

— Но ти само трябва да щракнеш с пръсти!

— Няма да стане. Вече си получи трите желания. Съжалявам.

— Какво да правя сега?

— Ами, ако видиш, че нещо изпълзява от морето и се опитва да диша, пробвай да му кажеш да не си дава труд.

— Смешно ти се струва, така ли?

— Е, щом отваряш дума за това, да, доста е забавно — каза Ринсуинд с безизразна физиономия.

— Шегата ти ще стане съвсем плоска с течение на годините — отбеляза Ерик.

— Какво?

— Ами, нямаш намерение да ходиш някъде, нали? Ще ти се наложи да останеш с мене,

— Глупости, аз ще… — Ринсуинд отчаяно се огледа. „Аз ще… какво?“, замисли се.

Вълните се търкаляха миролюбиво към брега и не особено силно за момента, защото все още опипваха пътя си. Първият висок прилив предпазливо прииждаше. Нямаше я очертаната ивица от стари водорасли и мидички, за да му даде някаква представа за онова, което се очакваше от него. Въздухът беше чист и свеж като въздух, на който му предстои да опознае изпаренията на горската покривка или поеманията и изпусканията на храносмилателната система на преживните.

Ринсуинд беше израснал в Анкх-Морпорк. Обичаше въздух, който се е отракал и е опознал хората, въздух, в който е живяно.

— Трябва да се върнем — изрече той припряно.

— Нали все това повтарям от известно време насам — отвърна Ерик с изстрадано търпение.

Ринсуинд отново ръфна от сандвича. Много пъти беше гледал Смърт в лицето, или, по-точно много пъти Смърт бе гледал задната част на бързо отдалечаващата му се глава и внезапно перспективата да живее завинаги не му се понрави. Разбира се, можеше да научи отговорите на велики въпроси, като например как е еволюирал животът и всичко останало, но като си помислиш, че това ще бъде начинът за прекарване на свободното време през идващата безкрайност, в никакъв случай не можеш да го сравниш с една тиха вечерна разходка по улиците на Анкх.

Но все пак се сдоби с праотец. Това поне беше нещо. Не всеки си имаше. Какво ли би направил неговият праотец в подобна ситуация?

Нямаше да е тука.

Е, да, разбира се, но освен това щеше… щеше да употреби великолепния си милитаристичен мозък, за да обмисли наличните оръдия — точно това щеше да направи.

Имаше под номер едно: полуизяден сандвич с яйце и кресон. Няма да му помогне в този случай. Изхвърли го.

Имаше под номер две: самия себе си. Нарисува плюсче на пясъка. Не беше наясно каква би била ползата от самия него, но реше да се върне по-късно на това.

Имаше под номер три: Ерик. Тринадесетгодишен демонолог и нападнат от акне земен герой.

Май че това е всичко.

Известно време постоя, забил втренчен поглед в чистия пресен пясък, като си драскаше на него.

После спокойно каза:

— Ерик. Ела тук за момент…

Вълните сега бяха значително по-силни. Хванали бяха наистина цаката на прилива и се осмеляваха да прииждат и да се оттеглят.

Астфгл се материализира, придружен от кълбо син дим.

— Аха! — каза, но думите му доста увиснаха, защото нямаше кой да го чуе.

Погледна надолу. По пясъка се виждаха отпечатъци от стъпки. Стотици отпечатъци. Пръснати нагоре-надолу, като че ли някой бясно бе търчал и търсил нещо, а после бе изчезнал.

Наведе се още повече. Трудно беше да разбере каквото и да било с всичките тези отпечатъци от стъпки, замазани от вятъра и прилива, но на мястото, което вълните вече заливаха се виждаха явни следи от магически кръг.

Астфгл изрече псувня, която разтопи пясъка наоколо и го превърна в стъкло. После изчезна.

Приливът взе да се спогажда с разни работи. По-надолу по брега последната голяма приливна вълна нахлу в процеп между скалите, а новото слънце сипеше лъчите си върху подгизналите останки от полуизяден сандвич с яйце и кресон. Вълнението го преобърна. Хиляди бактерии внезапно се намериха насред вкусова експлозия и взеха да се размножават като луди.