Тери Пратчет - Ерик

— Какво да ми е съобщено? — каза.

Ринсуинд погледна Ерик.

— А ние си мислим, че им съобщават, а?

— Съобщават им какв… ау-а-у-а — каза Ерик и се вкопчи в глезена си.

— Ей ти на съвременен мениджмънт — обобщи Ринсуинд, а от лицето му струеше чувство на сърдита загриженост. — Вървят си начело, правят си всичките тези промени, всичките тези нововъведения, а взимат ли мнението на самите хора, дето формират гръбнака…

— … черупката… — поправи го демонът.

— … или друга някоя варовикова или хитинова структура на организацията? — гладко привърши Ринсуинд. Изчака онова, което си знаеше, че ще последва.

— Не са от тия те — каза Ъргълфлогъ. — Твърде заети са да лепят бележки — ето това са те.

— Струва ми се, че всичко това е адски отвратително — съгласи се Ринсуинд.

— Представяш ли си — започна Ъргълфлогъ, — не ме пуснаха на празника на „Клуб 18000 — 30000“? Прекалено съм бил стар. Щял съм бил да им разваля веселото.

— Докъде ли ще стигне пъклото? — Ринсуинд вложи съчувствие в гласа си.

— Никога не слизат тук, да знаеш — малко оклюмало каза демонът. — Никога нищо не ми казват. Е, да, казват ми само „много е важно“, само да пазя проклетите порти, „това е най-важното“, как ли пък не!

— Слушай — каза Ринсуинд. — Какво ще кажеш, ако им подшушна някоя и друга думичка, а?

— Вися през цялото време тука долу да ги посрещам…

— Ами ако поговоря с някой? — упорстваше Ринсуинд.

Демонът шмръкна едновременно с няколко носа.

— Би ли го направил? — попита.

— С удоволствие — отвърна Ринсуинд.

Ъргълфлогъ малко се поободри, но не особено много — за всеки случай:

— Няма да ми навреди, нали? — запита.

Ринсуинд събра кураж и потупа нещото по онази част, за която трепетно се надяваше да му е гръб.

— За това няма да се притесняваш — каза.

— Много мило от твоя страна.

Ринсуинд погледна към тресящия се, сгърчен Ерик.

— Е, да тръгваме — каза му Ринсуинд. — За да не закъснеем за уречената ни среща — Над главите на демона неистово му правеше знаци.

Ерик се нахили:

— А, да, срещата.

Поеха по широкия коридор.

Ерик истерично се закиска:

— Сега му е времето да хукнем да бягаме, нали? — запита.

— Сега му е времето да си вървим — отвърна Ринсуинд. — Просто си вървим. Главното е да се правим, че не ни пука. Главното е да правим всичко, когато му е времето.

Погледна Ерик.

Ерик го погледна.

Зад тях Ъргълфлогъ издаде звук, който приблизително означаваше „Загрях най-после“.

— Сега ли му е времето? — попита Ерик.

— Май, сега му е времето, да.

Хукнаха.

Адът нямаше нищо общо с онова, което Ринсуинд бе склонен да очаква, въпреки че някои следи подсказваха какъв може би някога е бил — малкото сгурия, например, в някой ъгъл, или някоя диря от изгоряло по тавана. Горещо ли беше, а жегата наподобяваше сгорещен въздух, печен с години в някоя фурна…

Някои казват, че в Ада трябва да има по-различни порядки.

Този факт винаги бе удивлявал много от демоните на служба. Те винаги са си мислили, че да си в ада означава да ръгаш остри предмети в хората, да ги блъскат в езера от кръв и така нататък.

Така е, защото демоните както и повечето хора, не успяват да различат тялото от душата.

Истината се състои в това, че както цели пълчища крале на демоните са отбелязвали, онова, което можеш да причиниш на една душа с нажежени до червено пинсети е крайно понятие, защото дори относително зли и корумпирани души са достатъчно хитри, за да разберат, че след като не притежават съпътствуващото ги тяло и свързаните с него нервни окончания, няма основателна причина, различна от силата на навика, поради която да изпитват мъчителна агония. Затова и не я изпитваха. Във всеки случай, демоните си продължаваха да я карат по същия начин, защото вцепеняващата и безмозъчна тъпота е част от характеристиката за демон, но тъй като никой не страдаше, а демоните също не се забавляваха особено — цялото начинание беше безсмислено. Векове и векове от безсмислици.

Астфгл бе възприел, без да осъзнава какво точно прави, радикално нов подход.

Демоните могат да кръстосват между измеренията и той беше открил основните съставки за особено достойно езеро, пълно с еквивалента на кръвта, така да се каже, за душата. Учете се от хората, каза той на демоните-ръководители. Забележително е онова, което можете да научите от хората.

Вземете, например, някакъв вид хотел. Навярно — английска версия на американски хотел, но управляван със специфично английско гениално умение да заимствуват нещо американско и да отстранят от него смислената му страна, в резултат на което получават бавна бърза закуска, Уест Кънтри и уестърн и, ами същия този хотел.