Тери Пратчет - Ерик

Скуката винаги се е харесвала на Ринсуинд. Дори и да я ценеше само поради качеството й на рядко явление. Все му се струваше, че единствените случаи в живота му, когато не е бил гонен, затварян или удрян, са случаите, в които е бил изпуснат. И макар че едно продължително падане винаги донякъде прилича на друго, едва ли може да се нарече „скучно“. Единственото време, за което си спомняше с известно умиление, беше краткотрайният период като асистент-библиотекар в Невидимия Университет. Там нямаше какво толкова да прави, освен да чете книги, да внимава да не се наруши доставката на банани за Библиотекаря, в редки случаи, да му помага да се справи с някоя особено своеволна магьосническа книга.

Сега осъзна какво правеше скуката така привлекателна. Знанието, че по-лошите работи, че по-опасно възбуждащите работи си се случват там, зад ъгъла и че ти нямаш нищо общо с тях. Защото, за да се наслаждаваш на скуката, би трябвало да имаш с какво да я сравняваш.

Докато това тук е само скука върху повече скука, която се увиваше около самата себе си, докато се превърне в тежък ковашки чук, в състояние да парализира всякаква мисъл и действие и да стрие вечността на каша.

— Това е ужасно — каза той.

Прикованият повдигна измъченото си лице.

— Ти ли ще ми го казваш? Харесваше ми да бутам топката до върха на хълма. Можеш да поспреш и да си побъбриш, можеш да видиш какво става наоколо, можеш да изпробваш различни захвати и всичко останало. Бях нещо като туристическа атракция — хората все ме сочеха. Не бих казал, че беше забавно, но придаваше смисъл на отвъдния живот.

— А аз пък му помагах — каза демонът с глас, загрубял от мрачно възмущение. — Понякога ти помагах с туй-онуй, нали? Разправях ти по някоя клюка. Окуражавах го как да е, когато се търкулваше обратно долу. Казвах, например: „Хопа, ей пак гадта му с гад“, а той ми отговаряше: „Нищо, де“. Добри времена си бяха. Страхотни времена — издуха носа си.

Ринсуинд се изкашля.

— Вече стана много дебела работа — каза демонът. — Щастливи си бяхме в старите времена. Като че ли никой не страдаше особено, всички си бяхме някак заедно.

— Точно така си беше — каза окованият мъж. — Ясно ти ставаше, че ако внимаваш, един ден ще имаш късмет да се измъкнеш. Знаете ли, че сега веднъж седмично трябва да си спирам работата за провеждане на часове по усъвършенстване в разни занаяти?

— Сигурно е хубаво — колебливо вметна Ринсуинд.

Мъжът присви очи:

— Кое, да плетеш кошници ли е хубаво!

— Тук съм от осемнадесет хилядолетия като демон и духче — изломоти демонът. — Изучил съм си занаята. Така е. Осемнадесет хиляди проклети годинки зад тризъбеца, а сега това. Да чета…

Трясък от нещо движещо се със свръхзвукова скорост проехтя през целия Ад.

— Ой, ой — каза демонът. — Оня се върна. Освен това, май е сърдит. По-добре да снишим глави — И действително, навсякъде из кръговете на Хадес, демоните и прокълнатите стенеха в унисон и се връщаха към своите лични адчета. Окованият мъж се обля в пот.

— Слушай, Визимут — каза, — защо не пропуснем, някакси, един или два параграфа…

— Това ми е работата — окаяно каза демонът. — Знаеш, че той проверява. Това е повече отколкото струва служб… — млъкна, направи тъжна гримаса на Ринсуинд и потупа нежно хлипащия мъж с дълъг крив нокът.

— Виж какво ще ти кажа — мило продължи, — ще пропусна някои от допълнителните алинеи.

Ринсуинд повлече Ерик за отпуснатото рамо.

— По-добре да вървим — тихичко каза.

— Това наистина е ужасно — промълви Ерик, докато отминаваха. Така на злото му излиза лошо име.

— Ъ-ъ — каза Ринсуинд. Хич не му хареса да чуе, че Оня се е върнал и че Оня е ядосан. Винаги когато нещо достатъчно важно, че да заслужава главни букви, беше ядосано в близост с Ринсуинд, то обикновено беше ядосано на него.

— Ако толкова много неща знаеш за туй местенце — каза, — сигурно знаеш и как да се измъкнем оттук.

Ерик се почеса по главата.

— Би ни помогнало, ако единият е момиче — каза. — Според ефебианската митология, има едно момиче, което всяка зима слиза тук.

— За да се топли ли?

— Струва ми се, в историйката пише, че всъщност тя сътворява зимата, нещо такова.

— Познавам такива жени — каза Ринсуинд, като мъдро кимаше с глава.

— Помага ако имаш и лира, струва ми се.

— А-ха. Е, тука сме добре — обнадежди се Ринсуинд. Потъна в мисли за известно време и после каза. — Ъ-ъ. Имах тука някъде една-две лири.

— Не бе, става дума за инструмент, на който се свири.