Тери Пратчет - Ерик

— Къде е?

Лавеол за миг спря и посочи към мъглявата падина.

— Виждаш ли оная арка там?

Ринсуинд впи взор в далечината.

— Горе-долу — каза. — Това ли е изходът?

— Да. Дълго и стръмно изкачване. Обаче не знам къде точно излиза.

— Как разбра?

Лавеол сви рамене.

— Попитах един демон — отвърна. — Винаги за всичко си има и по-лесен начин, да знаеш.

— Ще ни трябва цяла вечност, за да стигнем дотам — отбеляза Ерик. — Точно отсреща е, никога няма да успеем.

Ринсуинд кимна в знак на съгласие и навъсено продължи безкрайната си разходка. След няколко минути запита:

— Не ви ли се струва, че май се движим по-бързо?

Ерик се извърна.

Багажът беше вече на борда и се опитваше да ги настигне.

Астфгл застана пред огледалото си.

— Покажи ми какво виждат те — заповяда.

— Да, господарю.

За миг Астфгл изучаваше завихрения образ.

— Кажи ми какво значи това — поиска той.

— Аз съм само едно огледалце, господарю. Как да знам!

Астфгл изръмжа:

— Аз пък съм Повелителят на Хадес — и замахна с тризъбеца си. — И съм готов да поема риска за още седем години лош късмет.

Огледалото обмисли наличните възможности.

— Може би успявам да чуя някакво скърцане, повелителю — осмели се то.

— И?

— Намирисвам пушек.

— Не може да е пушек. Недвусмислено забраних всякакви открити огньове. Много остаряла концепция. Беше излязло лошо име на мястото.

— Независимо от това, господарю.

— Покажи ми… Хадес.

Огледалцето направи всичко по силите си. Точно навреме, за да може кралят да види как колелото с нажежени до червено лагери се търкулва надолу от поставката си. Търкаляше се през страната на прокълнатите измамно бавно, като свличаща се лавина.

Ринсуинд висеше на лоста за оттласкване и гледаше как дъските фучаха край него със скорост, която би прогорила подметките на сандалите му, ако беше достатъчно глупав, че да си пусне краката. Мъртвите обаче възприемаха гледката с ободрителните възгласи на онези, които знаеха, че вече им се е случило най-лошото. Носеха се викове като „Пусни насам захарното памуче“.

Чу как Лавеол хвалеше великолепния опън на колелото и как обясняваше на да Куърм, че ако имащ превозно средство, което само постила пътя пред себе си, както всъщност постъпваше Багажът, а и като бронираш средството, тогава ще водиш по-малокръвни войни, които ще свършат за два пъти по-малко време и всички дружно ще пътуват по-дълго за вкъщи.

Багажът въобще не коментираше. Виждаше, че господарят му виси на няколко крачки пред него и просто продължаваше да върви. Може да му е хрумнало, че пътешествието трае малко дългичко, но това си е проблем на времето. И така, като отхвърляше случайно попаднали на пътя му пищящи души, като блъскаше, придаваше въртеливо движение или размазваше някой случаен злополучен демон, колелото се търкаляше.

Разби се в отсрещната скала.

Лорд Васенего се усмихна.

— Сега — каза, — време е.

Останалите старши демони изглежда се чувстваха малко неловко. Разбира се, те бяха всецяло предани на злото, а Астфгл определено Не Е Един От Нас и освен това е най-отвратителната дребна мижитурка, която някога с мазнотии си е проправяла пътя до поста…

Ама… ъ-ъ, това… може би имаше и друга начини, които също…

— Учете се как го правят хората — изимитира Васенего. — На мене заповяда да се уча от хората. На Мене! Символът на наглостта! Символът на безочието! Но аз наблюдавах, о, да. Учих се. Планирах.

Изражението на лицето му беше неописуемо. Дори и лордовете от най-пъклените кръгове, които ликуват в обкръжението на подлост извърнаха глави.

Дук Дразомет Разложеният вдигна колебливо крив нокът.

— Но, ако оня само ни заподозре — започна, — искам да кажа, че притежава долен нрав. Онези записки… — Потръпна.

— Ами че какво правим ние? — Васенего разпери ръце в израз на невинност. — Къде е вредата? Братя, питам ви: къде е вредата?

Пръстите му се свиха. Кокалчетата му побеляха до блясък под тънката, прорязана с вени със синя кръв кожа, докато изучаваше съмняващите се лица.

— А може би предпочитате да получите още някоя политическа декларация? — запита.

Израженията на лордовете потрепваха като редичка от падащи плочки за домино. Съществуваха отделни случаи, в които дори демоните се обединяваха. Стига вече политически декларации, стига вече консултативни документи, стига вече нравоучения за повдигане на духа на целия колектив. Това е Ад, но все някъде трябва да се сложи чертата.