Тери Пратчет - Ерик

Дверите на Ада бяха древни. Не само на времето и жегата се дължеше изпичането на дървото, превърнало се в нещо като черен гранит. Прихванали бяха от страховитото и скучно зло. Дверите бяха нещо повече от предмети, които просто запълват дупки в стената. Достатъчно схватливи бяха, за да имат някаква смътна представа какво вероятно им крои бъдещето.

Наблюдаваха как Багажът се затътри назад по пясъка, как нагъна крачетата си и се сви на пясъка, готов да скочи.

Ключалката щракна. Езичетата бързичко се прибраха самички. Големите резета рязко се измъкнаха от гнездата си. Вратите доброволно се отвориха широко и се подпряха на стената.

Багажът се отпусна. Изправи се. Пристъпи. Тръгна едва ли не наперено. Мина между пресилилите се панти и когато почти беше влязъл, се обърна и дяволски здравата ритна най-близката част от вратата.

Имаше някакво голямо колело, което се пускаше в движение чрез ходене. Не задвижваше нищо и притежаваше изключително скърцащи части. Олицетворяваше една част от по-вдъхновените идеи на Астфгл. Нямаше никакво друго приложение, освен да покаже на няколкостотин люде, че ако според тях животът им е бил твърде безсмислен, то значи още нищо не знаят.

— Не можем вечно да си останем тук — обади се Ринсуинд. Нужно е да правим разни неща. Например, да ядем.

— Ето огромното предимство да бъдеш прокълната душа — каза Понсе да Куърм. — Всичките стари телесни грижи отмират. Естествено, получаваш изцяло нов набор от грижи, но винаги ми се е струвало уместно да търся доброто във всяко лошо.

— Кажжгоде! — намеси се папагалът, седнал на рамото му.

— Само като си помисля — каза Ринсуинд — Никога не съм подозирал, че и животните могат да отидат в Ада. Но много добре разбирам защо в този случай са направили изключение.

— Да те таковам, магьоснико!

— Защо пък не ни търсят тук, ето това не разбирам — отбеляза Ерик.

— Млъквай и продължавай да вървиш — каза Ринсуинд. — Тъпи са, ето защо. Не могат и да си представят, че ще направим нещо такова.

— Да, такива са те. Самият аз не мога да си представя, че правим нещо такова.

Ринсуинд топуркаше известно време, като изгледа тълпа трескаво търсещи демони да профучава край тях.

— Значи не успя да намериш Извора на младостта, а? — опита се да завърже някакъв разговор.

— О, ама аз го намерих — разпалено каза да Куърм. — Чист извор в дълбините на джунглата. Много е впечатляващ. И хубавичко си дръпнах една дълга глътка. Или по-точно казано, налочих се.

— И…? — запита Ринсуинд.

— Определено имаше ефект. Да. За известно време определено усещах как се подмладявам.

— Ами… — Ринсуинд неопределено махна с ръка към да Куърм, колелото, извисяващите се кръгове на Пъклото.

— А-а — каза старецът. — Разбира се, точно това е най-вбесяващото. Толкова много неща бях изчел за Фонтана, а човек би си помислил, че все някой можеше да спомене най-съществения момент относно водата във всичките тези книги, нали така?

— Който е, че…?

— Първо трябва да се кипне. Това е отговорът на въпроса ти, нали? Ама колко жалко само.

Багажът се носеше в тръс надолу по спираловидния път, свързващ отделните кръгове на Пъклото. Дори и при нормални условия едва ли би привлякъл внимание. Ако не заради нещо друго, то със сигурност — защото болшинството жители на демонската страна представляваха доста по-чудата гледка.

Тая работа наистина е скучна — отбеляза Ерик.

— Така и трябва да бъде — каза Ринсуинд.

— Но ние не би трябвало да се спотайваме тук, а да се опитваме да открием изход!

— Е да, ама такъв няма.

— Всъщност, има — каза някакъв глас зад Ринсуинд, Звучеше като глас на човек, който е виждал изхода, но не е харесал нито една частичка от него.

— Лавеол? — попита Ринсуинд. Неговият праотец беше точно зад тях.

— „Успешно си стигаш у дома“ — горчиво каза Лавеол. — Това са думите ти. Хъм. Десет години проклятие след проклятие. На приятел можеше да го кажеш.

— Ъ-ъ — намеси се Ерик. — Не искахме да нарушаваме хода на историята.

— Не сте искали да нарушавате хода на историята, а — бавно каза Лавеол. Заби поглед в дървенията на колелото. — Е, добре де. Тогава всичко е съвсем наред. Много по-добре ми стана сега, като научих това. От името на хода на историята, бих искал да ви помоля да приемете дълбоката ми благодарност.

— Извинете — каза Ринсуинд.

— Да?

— Казахте, че има и друг изход?

— А-а, да. Заден.