Тери Пратчет - Ерик

Пчелите на Смърт са големи и черни, жужат тихо мрачно и събират меда си във восъчни пити, бели като олтарни свещи. Медът е черен като нощта, тежък като греха и сладък като петмез.

Добре известно е, че осем цвята съставят бялото, но черното също съществува в осем цвята за онези, които могат да ги различават. Кошерите на Смърт са сред черната трева в черната овощна градина, под обсипаните с черни цветове древни клони на дървета, които в края на краищата, ще родят ябълки, а те… така да се каже… вероятно няма да са червени.

Сега тревата беше ниско окосена. Косата, свършила тази работа стоеше подпряна на чепатия дънер на една круша. Смърт проверяваше своите пчели, като леко повдигаше питите с костеливите си пръсти.

Няколко пчели зажужаха около него 1 1 Б.пр. Смъртта в книгите на Тери Пратчет е от мъжки род. . Като всички пчелари, Смърт носеше маска. Не защото притежаваше нещо, което може да бъде ужилено, но понякога някоя пчела все още се вмъкваше в черепа му, забръмчаваше вътре и му причиняваше главоболие.

Докато оглеждаше една пита срещу сивата светлина на своя мъничък свят, разделящ действителностите, почувства едва доловимо потрепване. Кошерът зажужа, листо се понесе надолу. Повей вятър премина за миг през овощната градина, а точно това бе най-необичайното, защото въздухът в царството на Смърт винаги е топъл и застинал.

На Смърт му се стори, че за миг дочу звук от бягащи крачета и глас, който казва, не, глас който си мисли „подяволитеподяволитеподяволите, ще умра, ще умра, ще УМРА!“

Смърт е едва ли не най-старото създание на вселената, с начини на мислене, неразбираеми за смъртните, но той също е и добър пчелар, затова внимателно постави питата отново на мястото й и захлупи капака на кошера преди да започне да действа

Запъти се обратно през тъмната градина към къщурката си, свали маската, внимателно отстрани няколко пчели, заврели се из дълбините на черепа му и се оттегли в своя кабинет.

Като седна на бюрото си, усети още един повей на вятър, пясъчните часовници по полиците задрънчаха, а големият стенен часовник с махало в антрето спря за миг своята работа да сече времето на послушни части.

Смърт въздъхна и съсредоточи втренчения си поглед.

Няма кътче, където Смърт да не може да отиде, независимо колко е далечно и опасно. Всъщност, колкото е по-опасно, толкова по-вероятно е той вече да е там.

Сега се бе вторачил в мъглявините на времето и пространството.

— Ох, промълви, — ТОЙ Е.

Беше горещ следобед от преваляващото лято в Анкх-Морпорк, най-преуспяващият, най-оживеният и преди всичко — най-претъпканият град на Диска. Но сега копията на слънчевите лъчи бяха постигнали онова, което неизброими нашественици, няколко граждански войни и комендантският час никога не постигнаха. Те усмириха това място.

Кучетата се задъхваха в парещата сянка. Река Анкх, която не бихте нарекли искряща, сега се процеждаше между бреговете си, сякаш непоносимата топлина й беше взела душата. Улиците бяха празни и лъхаха жар като пещ за тухли.

Враговете никога не бяха успели да превземат Анкх-Морпорк. Е, в известен смисъл успяваха, при това твърде често. Градът посрещаше волните варварски нашественици, но озадачените нападатели някак си винаги откриваха след няколко дена, че вече не притежават собствените си коне, а след няколко месеца бяха просто още едно малцинство със свои собствени драсканици по стените и магазини за хранителни стоки.

Но жегата бе обсадила града и триумфираше над стените му. Тегнеше над трептящите улици като саван. Под разтапящото слънце наемните убийци бяха прекалено морни, за да убиват. То върна крадците към честността. В обвитата с бръшлян твърдина на Невидимия Университет, главен колеж по магьосничество, обитателите му дремеха, а островръхите им шапки се бяха свлекли върху лицата им. Дори големите мухи бяха твърде изтощени, за да се блъскат в стъклата на прозорците. Градът в следобеден унес очакваше залеза и кратката, гореща, кадифена нощ.

Единствено на Библиотекаря му беше прохладно. Освен това, той се полюляваше унесено с главата надолу.

Това беше така, защото бе окачил на бърза ръка няколко въжета и обръча в едно от мазетата на библиотеката в Невидимия Университет — онова, в което държаха. хъм, еротичните 2 2 Просто еротични. Без извратености. Това е разликата между употребата на перо и употребата на пиле. книги. В казани с натрошен лед. И той се рееше мечтателно в мразовитата пара над тях.